Михай

Акценти

• Вярва в красивото, в природата и в човека. Сближава го взаимното привличане с другите.

Свързани публикации

• Народният събор край манастира „Света Троица“ е на 26 и 27 май 0 19.май
• Само една оферта за ремонт на улици в Харманли 6 20.авг.
• Подписаха договор с изпълнител за саниране на първия блок в Симеоновград 0 15.сеп.

Когато в Хасково раздаваха отличията от III-я Републикански фестивал, водещият обяви: златен медал за скулптура Мандажиев от Харманли. Не го познавах дотогава. Впечатли ме. После не съм го виждал с години. Срещал съм негово участие в общи изложби, чувах, че е участвал в пленери и се е представил блестящо, говореше се за него като за преуспяващ дизайнер. Удължено телосложение, дълга коса, кротък поглед, с пречистена душа. Като пустинник, изпратен от светата обител да възвърне вярата в опустошените души, да ги озари с красотата.

Вярва в красивото, в природата и в човека. Сближава го взаимното привличане с другите. Тих съзерцател на красивото. Търси да го открие във всеки цвят, дърво, камък, да го пресъздаде за радост на очите. Да събере отломките в съцветие. Да разкрие за себе си, да радва другите. Търси да овладее формата, да допълни пространството, да го насити със съдържание. Сътвореното да носи душа, душата –  излъчване, което да заговори със свой език.

Неговата смиреност друг път е неспокойна, тревожна. Тази тревога го лишава от сън и тогава намира търсеното. Открива, че то е било до него, в него. Новите хрумвания награждават замисъла.

Заглеждаме се в улицата. Минаваше жена: млада, красива, женствена – тържествени форми.

-Модел!

-Жена.

-Модел!

В тази дума се криеше съзвездие от любов и труд, привличане и песенна красота. За мене беше жена, родена за ролята на Албена, за него – модел. В един момент го видях с гръб към слънцето. Лицето му беше в сянка, с обаяние на смирено и кротко излъчване. Слънцето сякаш беше над раменете му, като товара на светлината, която носеше, после го видях като с ореол на светец. Като гледам скулптурата пред читалищния дом, оприличавам го на Орфей с унеса на погледа и желаната надежда да събере в едно земното с небесното. Беше в Истанбул – да препечели. Хора, близки по език, чужди по душа. Градът на минаретата: забързан, пресметлив, грубоват. Чужд за всеки чужденец. Събира си багажа и си тръгва. Тука му е добре. Душата му е спокойна. Слиза и върви по улица (Щастливеца) „Алеко“. Срещат го близки и непознати, всички се усмихват и поздравяват: Здравей, Михай!