Изповедническия подвиг на отец Климент Тончев от Харманли

Мракът не само пречи на делата на човека, но предизвиква гнет, като потиска доброто настроение. И човекът започва да се бори с него, доколкото може. Светлината дори само на една свещ може да го разсее. Но физическата светлина никой не може да победи. Никой не е спрял изгревът на утрото, нито е угасил един слънчев лъч.

С много по-голяма сила важи тази закономерност в областта на духа. Духовният мрак само за миг може да се разсее с призоваване на името Христово. Сам Спасителят е казал: „Аз съм светлината на света“ и още: „светлината в мрака свети и мракът я не обзе“ /Йоан 8:12, 1:5/.

Духовната светлина е нетварна. Тя е вечна, неунищожима. Неразумие проявява този, който иска да я угаси. А безумие е творението да се превъзнася над своя Творец Бог. Това противоречи на здравия разум.

Атеистите обаче се заеха да гасят вярата в Светлината, която е в душите на хората. Разчитаха на силата на властта и оръжието, които са най-несигурните средства. С тях може да се извърши насилие над тялото , но те не могат да се докоснат до душата. Едното е материя, другото е дух. Те са несъвместими.

През атеистичния период у нас пострадаха много вестители на Светлината – свещенослужителите. С тях се воюваше безпощадно. Така се роди изповедничеството в светата ни Църква. Такъв е случаят и със свещеник Климент Иванов Тончев от Харманли.

Роден е на 23 септември 1914 г. в с. Смирненци, Харманлийска община. Светското му име е Желязко. Израснал в бедно земеделско семейство, бил възпитан в трудолюбие. От малък изпитал неволите на суровия селски бит, които го закалили. Работел на полето с родителите си и двамата си братя.

Между тях той бил най-ученолюбив и любознателен. Това забелязал и неговият учител от основното училище. Настоятелно убеждавал родителите му да го изпратят да продължи образованието си в Харманли. Бащата не се съгласил. Той искал и тримата му синове да продължат земеделската работа. Майка му Стойка обаче се противопоставила. Отстоявала правото на ученолюбивото си дете да завърши прогимназия в близкия град. Стигнало се до семейна свада, но тя не отстъпила.

Синът на отец Климент, д-р Иван поп Климентов, който беше любезен да ни предаде спомени и материали за баща си, обяснява това с духовната непросветеност на баща си, която извинява с липсата на църква в селото. В него вярващите хора се броели на пръсти и затова то се изявило като „най-комунистическото село в региона“.

Стойка била родом от село Славяново, където имало църква и хората били религиозно просветени. Успяла да повлияе на съпруга си, който бил комунист, член на социалистическата партия и ятак на партизани.

Всичко завършило миролюбиво, защото бащата бил „идеалист“ по отношение на новите социалистически идеи. Имал добро сърце и проявявал търпимост към религиозните убеждения на съпругата си, а по-късно и към сина си свещеник.

Бог промислил за скромното и ученолюбиво момче. Като учел в прогимназията в Харманли, никак не е случайно, че попаднал на квартира в дома на секретаря на Архиерейското наместничество, което се намирало при единствената тогава църква „Св. Атанасий“, строена през 1840 г. Това било промислително.

Всяка неделя със сина на секретаря, добри съученици и приятели, били в храма. Помагали в богослужението като клисарчета и се опитвали да четат и пеят на клироса. Там се откривало призванието им за духовно служение на Църквата.

В храма служели трима свещеници. Те забелязали „голямата музикалност“ на Желязко, насърчавали го и по-късно съдействали за приемането му в Пловдивската духовна семинария.

Но родителите му нямали средства да го издържат и той се върнал в селото. Майка му обаче не се примирила. Тя имала брат в Ивайловград, който бил дребен търговец, но можел да помогне. Измолила средства от него и така детето й завършило прогимназия.

Помагал му и когато учел в семинарията заедно със сина на секретаря. И на двамата от Архиерейското наместничество отпуснали средства. Строгата семинарска дисциплина му помогнала още да укрепне. Оценени били музикалните му способности. Приели го в семинарския хор, който се състоял от 80 момчета с изявени музикални способности.

Всяко лято хорът обикалял страната и изнасял концерти. Изпълнявали църковни песнопения от български и руски композитори. Това дало добро самочувствие на усърдния семинарист. Завръщайки се в селото с красивата семинарска униформа, той събудил религиозното чувство на всички, които поради липса на просвета, минавали за атеисти.

В селото се пазел здрав дух и морал и само една искра можела да запали огъня на чистата вяра. Но за жалост тогава покрай новите социалистически идеи започвало да пробива път към наивните души безбожието, легнало в основата им. Младият семинарист бил единственият, който можел да им се противопостави с научни богословски доводи.

Просветеният семинарист жалел своите съселяни за духовното им невежество и оттогава обикнал споровете за вярата, чрез които проповядвал.

През 1935 г. завършил семинарията и се върнал в Харманли. През следващата година се задомил за благочестивото момиче Мария, която произхождала от средно чиновническо семейство, потомци на възрожденската харманлийска фамилия Шишманови.

През 1937 г. бил ръкоположен за свещеник от Старозагорския митрополит Павел и въдворен в енорията на храм „Св. Атанасий“, където бил венчан.

В това време се строял новият храм „Св. Иван Рилски“ под ръководството на архиерейския наместник иконом Димитър Сотиров. Младият свещеник взел дейно участие в доизграждането и уреждането му.

Идеята била храмът да стане умален вид на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. Действително особено с външния си вид го наподобява. Голяма заслуга има той за избора на дърворезбаря на иконостаса. Лично влязъл във връзка с дърворезбаря майстор Петър Кушлев.

Храмът е осветен през 1938 г. и отец Климент започнал да служи в него заедно с иконом Димитър Сотиров.

Жаден за високи богословски знания, през 1941 г. постъпил в Богословския университет – София. Състудент бил на патриарх Максим. Последните две години от следването му цялото семейство се преместило в София. Преживяли ужасите на бомбардировките. Завърнал се след политическата промяна и започнал със същата ревност да служи. Богослуженията му били изрядни. Новият храм още от откриването му се огласял от смесен хор под диригентството на Димитър Шишманов, а след него на Христо Манолов. От 1948 г. до 1953 г. диригент на хора бил отец Климент.

Поради заболяването и преклонната възраст на иконом Димитър Сотиров, отец Климент станал архиерейски наместник и председател на храма. В съслужение бил с още двама стари свещеници: отец Василий Дишленски и отец Захарий Стоянов.

Дейността на младият даровит и ентусиазиран свещеник особено преди 9 септември 1944 г. била забележителна. Организирал християнско братство при храма, изнасял духовни беседи и сказки всеки неделен ден след обед. А като председател на БЧК осигурявал социални помощи на бедни и болни граждани. Организирал поклоннически пътувания до всички по-големи манастири в страната.

Тогава, когато идеите на безбожието започнали да нахлуват и да тровят човешките души, той полагал големи грижи за духовната просвета. Отправял покани до най-известните наши професори богослови, епископи, архимандрити и други духовници, отличени със своите проповеднически дарби. Те изнасяли беседи пред християнското братство.

Като пастир и проповедник бил образцов и в трудния период на войнстващия атеизъм. Обичали го хората и го бранели от нападките на местните атеистични власти както могат.

Ползвал се с голям авторитет. По думите на неговите съвременници той бил: „начетен, духовен, любвеобилен, дружелюбен“. Общувал с всички хора от града.

Но точно това не искали безбожниците. Спасило го от „изчезване“ преди всичко това, че баща му бил комунист. С произхода си „обезоръжавал противниците“. Не се гордеел с това, но то го пазело. Всъщност Бог го опазил за духовна полза на смутените християни, на които се забранявал достъпът до храма.

А отец Климент продължавал да прави всичко възможно, за да оборва атеистичната идеология, която все по-властно насила се налагала на съзнанието на хората. Синът му, тогава малко момче, помни един случай, когато животът на баща му „висял на косъм“. Предаваме го дословно по неговия разказ:

„Баща ми бе поканил известния наш богослов, апологет – професор Дюлгеров да изнесе лекция в храма на тема: „Същността на християнската вяра и има ли Бог“. Поради големия интерес, който предизвика лекцията на професора, не само църковните, но и културните дейци в града помолиха професора да повтори лекцията пред цялото гражданство в Харманли в залата на читалището. И стана тъй, че залата не успя да побере голяма част от гражданите на Харманли. Имаше и правостоящи. След известната лекция последваха бурни аплодисменти и овации. Разбира се, предварително мероприятието бе уговорено с разрешение на местната власт: градският комитет на БКП и градският съвет. След лекцията бе дадена думата на публиката за въпроси. Понеже въпросите бяха многобройни, на сцената до професора застана бившият му студент – баща ми. Публиката бе толкова разпалена, че се стигна до публичен диспут между двамата богослови и атеистите. Накрая всички атеистични изказвания бяха разобличени по такъв академичен начин и с желязна логика, че повечето от заклетите противници засрамени напуснаха залата, последвани от подсвирквания от цялата публика. Това ясно предизвика голямо озлобление сред атеистите и даде своите резултати. На другия ден сутринта професорът си замина за София, а следобед пристигнаха двама милиционери, които арестуваха баща ми. Аз и майка ми бяхме в стрес. Какво сме преживели тогава, ние си знаем“.

След два дни отец Климент бил освободен и се прибрал вкъщи. Това станало благодарение на намесата на партията, в който членувал баща му. Той имал много „свои хора“ партийци, които се застъпили за сина му.

След време, само между своите разказвал как са го измъчвали и унижавали. Искали да го „пречупят“, но не успели. Насилвали го „да приеме агентството към ДС“. Той категорично отказвал и с достойнство заявил: „Духовният ми сан не позволява това“.

За тази негова смелост при изповядване на вярата и отстояване на свещеническото си звание той скъпо платил. Жестоко го измъчвали. Разказвал, че го „държали вързан в килията и го заставяли да държи дълго време краката си в студена вода“.

Освободен, не спрял работата си като духовен пастир на тези, които се осмелявали да посещават Божия храм или да го викат у дома си за извършване на кръщаване, венчаване или опело на покойник.

Храма подържал в изрядност. Не допуснал църковният хор да се разпадне. Държал много за стройното пеене, което създава молитвеност. Сам две години провеждал двумесечен певчески курсове в село Ягода, Казанлъшко.

През 1949 г. бил задължен да участва в бригадирското движение. Работил при прокарване на прохода Хаинбоаз. Условията били сурови, почти военни. Свещениците били унижавани от прости и груби хора.

Отец Климент посрещал всички изпитания с непоклатима вяра и продължавал служението си. През 1971 г. организирал основния ремонт на храма. Заел се с изографисването му и украсяване на вътрешността.

За целта поканил известните наши художници иконописци от София: проф. Борис Данков и Илия Пефев, и украсителите реставратори – братя Кермедчиеви от Казанлък. През 1973 г. храмът бил завършен.

Бог го удостоил през 1974 г. с църковна делегация да посети Троице-Сергиевата лавра в Русия, а през 1979 г. на 24 май да се поклони на гроба на свети Кирил в Рим. С чистата си съвест на изповедник на вярата Христова той изживял върховни моменти на висока духовно-молитвена радост.

С достойнство носел кръста си. Възпитал във вяра и благочестие и сина си Иван. И той страдал много, защото бил син на свещеник, но не се поколебал във вярата.

Отец Климент носел винаги нелекия си кръст на свещенослужител с достойнство. Верността му към Бога и всепреданото служение на паството носели вътрешно удовлетворение и му давали сили.

През 1984 г. получил лек инсулт и прекъснал само за една година служението си. Бързо се възстановил и започнал пак да служи в любимия си храм „Св. Йоан Рилски“ и като архиерейски наместник.

Работата си вършел „със сърце“. Синът му получил покрай баща си добра духовна просвета, го характеризира по следния начин: „На своята духовна работа като свещенослужител баща ми гледаше като на апостолско призвание. Това определяше смисъла на живота му. Затова през 1959 г., когато неговият професор по апологетика проф. Дюлгеров му връчи писмо от Светия Синод и Свещеническия съюз, в което му съобщаваха, че му осигуряват служба на вакантното място в столичния храм „Св. Неделя“ и апартамент в блока на Свещеническия съюз на бул. „Граф Игнатиев“, той категорично отказа, под предлог, че за нищо на света няма да изостави своя храм и своята духовна нива, за които е положил толкова усилия и ще продължи да служи със същото усърдие на любимото си паство“.

Можел да стане столичен свещеник, можел да се отдалечи от местните атеистични власти, които го притеснявали, можел да осигури на сина си по-светла перспектива в кариерата му, но той не приел. Над всичко поставил любовта към паството си, към християните, които той укрепявал в изпитанията през онова сложно време.

Тогава въпреки преклонната си възраст той служел със същото усърдие. И през последните години от своя живот, със същия духовен пламък не спрял да проповядва. Като доживял да види премахването на атеистичните забрани, той продължил да благовести открито за Христа: всяка събота в местния вестник „Събота“, били отпечатвани негови проповеди по евангелския текст за съответния неделен ден.

Отец Климент вече ставрофорен свещеноиконом, починал на 84 годишна възраст, като оставил висок пример на всепредано служение на светата ни Църква и смело изповедничество на вярата Христова.

По спомени на д-р Иван поп Климентов и игумения Валентина Друмева