За руснаците в Търново-Сеймен, част 1

Екатерина Бендерева, Ксения Бендерева

От 1923 до 1926 година в Търново Сеймен, (дн. Симеоновград) е имало училище, наречено „Галиполийската гимназия“. В нея са се учили руснаци, които са пребивавали в България. Част от тях са близки на войниците, от армията на генерал-лейтенант Врангел. Тя била изтласкана към Черно море от друга руска армия.

Защо от Галиполи?

През 1921 г. по улиците на тихото селище Търново Сеймен започват да се появяват хора, драстично отличаващи се от коренното население. Те са предимно мъже във военна униформа със съответната стойка, говорещи на руски. Настанени са в местната казарма. Тя е опразнена от българската армия, защото по рестриктивните условия на Ньойския договор нейният числен състав е сведен до минимум.
Руснаци – хайде, добре, може да се разбере, но защо казват, че идват от Лемнос, от Галиполи? Тогава, преди около 100 години, това е бил абсолютно логичен въпрос. Днес той определено се нуждае не само от отговор, но понякога и от допълнителни обяснения, защото вече за такива съдбоносни за целия свят събития като Октомврийската революция доста често по-младите хора нищо не знаят. Естествено, че и без тази информация спокойно се живее, а и целта на това кратко изложение не е революцията или последвалата я гражданска война в Русия. Но в тази връзка как да не си спомним сентенцията, че който живее с миналото е едноок, а който не го знае е сляп и може да повтори всички грешки на предишните поколения.
И така, през есента на 1920 година болшевиките изтласкват към Черно море Руската армия, командвана от генерал-лейтенант Врангел. Поражението е очевидно и вече се търсят пътища за спасение на армията. Врангел встъпва в преговори със съюзника си по Антантата – Франция с молба да му бъде оказана помощ за евакуиране на подчинените му войски. Помощта е договорена и цената – наличният военен и граждански флот, стават френска собственост. В рамките на няколко дни (11 – 16 ноември 1920г.) от всички пристанища на Крим отплуват около 130 кораба, носещи към неизвестностите на емигрантската съдба близо 150 хил. души. В това число влизат не само военни, подчинили се на издадените заповеди, но и много цивилни. Някои от тях напускат родината си по идейни съображения, други от страх, трети не осъзнават защо са го направили, четвърти са попаднали на корабите случайно – просто са изнесени там от обезумялата тълпа. Параходите са претъпкани, разминаването по палубите е почти невъзможно. Освен на санитарния кораб „Ялта” и на други кораби са натоварени ранени. Другарите им ясно осъзнават, че много от тях няма да издържат на тежкото пътуване, но поне са спокойни, че са ги спасили от гаврите на червените. По време на прехода Крим – Константинопол (Истанбул) болшинството хора направо гладуват. Те (но не всички) получават по 1 хляб на ден за 10 души или по 1 галета за два дни, а на някои кораби няма и вода.
Никоя от държавите не се нагърбва с обещание да подслони и помогне на бежанците. При акостирането на корабите в Константинопол се започват пазарлъци и договорки къде да бъдат настанени пристигналите. Разговорите траят почти две седмици и през това време, с малки изключения, измъчените хора нямат право да слизат на брега. Пред погледите им бившите съюзници – французите разтоварват от корабите руската държавна собственост (интендантски запаси): оръжия, жито, захар, други хранителни продукти, униформи, обувки, платове и други стоки. Всичко се измерва в десетки хиляди бройки или пудове (стара руска мярка за тегло, 1 пуд = 16,38 кг). Като пример може да се посочи, че житото е било 300 хил. пуда, военните униформи – 42 хил. пуда и т.н. Общата стойност на иззетата собственост е 69 075 888 франка. Впечатлението за изгладнелите и премръзвали хора е повече от потискащо. Най-накрая се стига до решението І армейски корпус да бъде разположен в Галиполи, в Чаталджа – донските казашки части, на остров Лемнос – кубанските и терски казаци и във френското пристанище Бизерта, Тунис – флотът.
Под проливен есенен дъжд хората слизат от корабите, пристигнали в пристанището на Галиполи. Градчето се намира на около 200 км от Истанбул, на едноименния полуостров, на европейския бряг на Дарданелите. По онова време то е гръцко владение, с не повече от 8 000 жители. То е пострадало от земетресението през 1912г. и от неотдавнашните боеве, и е твърде малко за да побере 27 526 човека, в това число 25 868 военни (9 540 офицери, 15 617 войници, 369 чиновници, 142 лекари и санитари), 1 444 жени и 244 деца. Освен това, в състава на различните полкове има още 90 момчета на възраст 10 – 12 години, а по време на престоя на бежанците в Галиполи се раждат още 100 деца.

продължава

Снимка: Подбор на авторите