Гурбетът. Носталгична съдба – част 2

Павел Атанасов

продължава от миналия брой

Двете думи – гурбет и носталгия – са здраво свързани една с друга. Ако няма гурбет, сигурно няма да има и носталгия. Но гурбетът е първичната дума във връзката, тя по дефиниция предизвиква тъгата по родното място и всичко останало, свързано с него: ароматът на родния дом, обичливия поглед на любимото момиче, до болка познатия пейзаж, приятелите и общите спомени от детството. Това е носталгията, която опложда чувствата и човекът няма сили да им се противопостави. Тази, да я наречем мила родна картинка, е толкова безусловно привличаща, че се превръща в някакъв мираж – цветен, благоуханен, неудържимо привличащ. Дългата разлъка само засилва носталгичните чувства, болката и тъгата по родното място, идеализира всичко, свързано с него. Бил съм свидетел на подобни драматични преживявания. Много е тъжно и много е истинско.
Последните десетилетия дадоха възможност на много българи да напуснат страната и да се реализират в чужбина. Сега вече не ги наричаме гурбетчии, макар че то си е чиста проба печелбарство, в което няма нищо лошо. Това, което безпокои, е отродяването, откъсването от родния дом, от естествената си среда. Това важи преди всичко за децата, защото те растат на друго място, при други условия и други ценности. Единственото, което ще знаят за себе си, е че имат български корени, но и това едва ли ще ги вълнува много, защото то няма да има необходимата вътрешна дълбочина, а само един факт без голямо значение. А за родителите – те ще се останат българи за цял живот, независимо от желанието им да се впишат в пейзажа. Такива ще бъдат в очите на другите – пришълци, невинаги особено желани. Друга среда, други закони, други ценности, друг свят! И колко от тях се реализират истински като знатни майстори в професията си, предизвикваща уважението и одобрението на другите? Реализация ли е това да вършиш слугинската работа по чуждите земи? Въпросът не е само дали си намерил там Елдорадо, макар и малко и незначително, а дали този живот под наем ти носи удовлетворение, защото си живял пълноценно, каквито са били мечтите ти. Това чувство на празнота, липсата на далечни хоризонти, на светлина и перспектива обезличават човека, превръщат го в нещо малоценно, почти излишно за обществото. Стадният рефлекс или чувството за общност са причина за етническото единение, защото човекът усеща инстинктивно опората в лицето на своите сънародници, които могат да му помогнат в нужда. Затова са и тези пищни празнични веселия на знаменателни за българите дати, когато не противоречията доминират, а единството. Тогава и хората стават по – добри. Не е ли проява на дълбока, разтърсваща носталгия, когато на българските общности в чужбина гостуват наши артисти? Дали ще е концерт или спектакъл – няма значение! Важното е да са заедно, да усещат близостта си, да говорят на родния си език, защото знаят, че ще бъдат чути и разбрани. Чувствата са наситили атмосферата: пеят се песни, играят се хора, леят се сълзи, прегръдки безкрайни. Едва ли това може да се нарече емоционално облекчение, това е по-скоро прекосяване на граници на бариери, връщане назад към изконното. Това не е илюзия – някаква пошла измислица – това е истинско, защото излиза от дълбините на душата, която в този момент горчиво ридае и рони сълзите на не винаги осъзнатата мъка.
Спонтанно, като гръм! Неудържимо!

Единственото нещо, което що – годе крепи духа на българина е родината и родния дом.

Ако условията за живот в чужбина се променят драстично, ако се проявят нежелани драматични икономически колизии, пътят към дома е единственото и вярно решение, единствената утеха и душевен уют.
Гурбетът не е решение, а красива кратка илюзия!
Камъкът си тежи на мястото!
П.П. Текстът изразява личното ми мнение и не ангажира никой друг. П.А.