Гурбетът. Носталгична съдба, част 1

Акценти

• Регионален вестник „Сакарнюз“ бр. 27/1051, година XX, 14-20 юли 2023 г.
• Излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Любимец, Маджарово, Симеоновград, Свиленград, Ивайловград, Минерални бани

Свързани публикации

• В село Ефрем отново се събраха за земляческа среща и събор 0 05.юни
• Хайго и Боби участваха на празника на училище „Иван Вазов“ 0 02.май
• В Свиленград разширяват зелената зона 0 24.окт.

Павел Атанасов

Съдбата ни е такава: да ходим по чужди земи, да поглеждаме в чуждия двор, да изпитваме лека завист от подредеността им и сме готови там да се цаним. Робска психика! Кога се превърнахме в нещастни наемници на чуждата воля? Сигурно нерадостната историческа съдба ни е моделирала така, което е неприемливо, откъдето и да го погледнеш. Вероятно е някаква уродлива мутация на наследствения ни ген, който определя поведението на всеки от нас в един нескончаем абсурд. А сме били велик и горделив народ, който не е прекланял глава пред „велибългарин,ките“ и „просветените“. Иначе нямаше да има обиталище за дедите ни, а и за самите нас. Как тази гордост и непреклонност са се превърнали в срамно васалско поведение, което дава основание на другите да ни презират? И това не е така от тия дни, а перманентен подлизурски уют. Гърди не ни останаха от фалшивата гордост и свитият юмрук, който юнашки размахваме, когато няма друг срещу нас:
„Нека спомен люти от дни на позор
да висне като облак над наший кръгозор“;
„Нека ни отрича историята, века,
нека е трагично името ни…“;
„Нека да ни сочат с присмехи обидни
по врата ни още от хомота стар“.
Горестни думи на един велик българин, казани през сълзи и лютиви до болка чувства от презрението на другите, чиято историческа съдба е била по-благосклонна към тях. И сега същите тези, на които сме дали образци на държавност, култура, писменост и духовност, гледат към нас недоброжелателно. С присмех и презрение. И колкото повече ни отричат и хвърлят кал в лицето ни, толкова повече се гърчим пред тях. Остатъци от миналото ни ли е това или синдром на обезличаването. Вярно е: тежка и тъжна е орисията ни, но това не може да бъде оправдание за цялата тази нелепост. Кога ще изправим ръст и ще утвърждаваме себе си като достоен народ, който ще изтрие петната и синилата от лицето си и мъдро и без притеснение, авторитетно и с горда осанка ще отвоюваме мястото си в човешкото общество? Такъв е заветът на нашите духовни първенци, без които трудно ще наредим пъзела. Всичко сякаш е забравено и с лека ръка сме захвърлили на бунището славната ни история и гордия взор, за да се превърнем в новите слуги на „просветените“.
По-горе споменах за другата историческа съдба на тези народи, за извоюваната от тях самите физическа и духовна независимост, за авторитетното им присъствие на тази земя, за заслужената гордост и великодушие към другите. Тогава сякаш и моралът е бил друг и проявената добронамереност към другите човешки същества е съпътствана от топли чувства, без горделивост и надменност. Като че ли от дълбините на историята ни връхлитат гласовете на предците ни, по-силно се е усещала отдавнашната ни, неизкоренена от времето, същинска племенна връзка и обща съдба, родена от движението ни към непознатото, но привличащо като сънуван блян. Дали неподходящо е било преплитането ни с други генетически кодове, в други етнически съюзи, та векове наред не сме могли да излезем от блатото на посредствеността? Енергия или духовно просветление не сме имали достатъчно, или векторът на движението ни е бил с илюзорна стойност? Кой знае? Ето другите народи са успели сами да се освободят от робския гнет, а ние – не. Само пръстите да бяхме събирали на негодяите, сочещи най-светлите ни хора – маята на българите – които са били готови с живота си да откупят робския ни бит и да го заменят с нещо друго, по – чисто и по – светло, щяхме да издигнем кладата на възмездието. Не става дума за хорото, което открехва Портите на Просветлението и зарежда Времето с възторга от шумящите ветрове на сбъдващото се вече, а утолената жажда, която ни е липсвала достатъчно дълго. Няма мъст и заклинание! Има само патетична радост и удовлетворение. И надежда!

Гурбетчиите са всъщност печалбари, без да се приема в негативен смисъл значението на думата, която е арабска, преминала в българския от турския език.

В хаоса след Освобождението, когато още няма ясни държавни правила, неотговарящи на потребностите перспективи, животът на българина е бил злощастен и недостоен. Гладът и немотията са утежнявали битието ни. По-будните от тях са търсели пролуките в пространството, за да избегнат бедствието. Заради семейството и заради самите тях. Орисия! Силно започват да се проявяват родовите рефлекси, близостта между хората, защото тя им дава сила и кураж. Обединени и оптимистични, те тръгват към незнайното и невидяното, но не със самочувствието на изкусни майстори, а като ратаи, които са длъжни да се подчиняват на волята на другите, колкото и деликатни да са те. Това се превръща в толкова естествено поведение на българина, че то силно напомня миграцията на птиците – рано напролет дружината тръгва към чуждите земи, за да се завърне късно наесен, когато полската работа е привършила и завръщането е неизбежно и преживяно хиляди пъти. Така се ражда носталгията – дълбоко лично усещане за празнота, за прекъснатите корени, за рухналите мечти, за липсата на интимна близост, които разкъсват душата. Тази вселенска тъга българинът я закодирал в песните си, в танците си, във всичко, което се нарича духовност. Това е другият паралелен свят, където материалното отстъпва мястото си на духовността, за да изплаче човекът мъката си, за да разкаже на света за лютите си душевни болки. Съдбата ли ни е такава, или ние самите сме сбъркали вярната посока? Не знам!

Продължава