Време за размисъл, част 1

Павел Атанасов

Всяко нещо с времето си! Тази мъдра народна сентенция не е изречена случайно, в основата ѝ стои вековен опит, проникване в същината на явленията и задълбочено преосмисляне. Винаги е имало такива хора, за които внезапните промени или дори лекият полъх на вятъра са повод и източник за размисъл. Така се ражда усещането за сезоните и техните специфични характеристики, цикличността в Природата и нейната всеобхватност, а от там и готовността на човека за адекватни реакции. Натрупал жизнен опит в годините,

той все повече усеща времето като нещо познато и близко

и то е неделима част от него. Ще кажа само, че всеки човек поотделно е неизмеримо много по-малък от Времето, което е огромно като Вселената. Но човекът и Времето се движат в една и съща посока, посоката на векторите им е една и съща. Докато Времето е огромно без ясно определени граници, за него знаем, че то идва от миналото и продължава в бъдещето, а човекът е нещо незначително от него. В мащабите на Времето той е една мигновена искрица. Обаче той, човекът, притежава необикновена удивителна надареност, която го прави уникална рожба на природата. Толкова грижи е положила тя за него, че сякаш се е престарала, внушавайки му, че е Богоравен и има неограничени възможности. Илюзията е толкова голяма, че преминава всякакви граници. В един момент човекът е решил, че той е господарят на Природата, а не нейна рожба, и може да я управлява. Последните десетилетия показват цялата несъстоятелност на това разрушително самовнушение.
Както казах, човекът и Времето се движат в една съща посока и истинската им същност е доста сходна, но докато човекът донякъде е предвидим в поведението си, то Времето си пада особняк и е непредсказуемо, сякаш си отмъщава на някого и прави пакости, които ни връхлитат изневиделица.
„У човека всичко трябва да е красиво“ е казал някога Чехов. Много романтично и трогателно послание, отправено към човешкия род. Това е вик в пространството за проява на повече морал и благородство, които, уви, се превърнаха в екзотика. Може ли наистина злият и завистливият да са великодушни към другите, които никога с нищо не са погазвали техните интереси.

Но и тогава, някъде дълбоко в душата им, тлее огънчето на завистта.

Такъв човек не може да бъде щастлив. Щастие може да го споходи, само когато наоколо му кръжи чуждото нещастие. Добрият човек е роден благородник и не е агресивен за разлика от своите себеподобни от другия бряг на реката, където веят други ветрове и слънцето е друго – смразяващо, сърдито и нелюбезно.
Мъдростта не е само натрупан жизнен опит. Тя е състояние на опит, необикновени умствени възможности и тънък усет за пулсациите на времето.

Мъдростта не е продукт на съмнителни мистификации,

а назряла и дълбочинна преценка на миналото и настоящето.Затова мъдреците са дълбоко уважавани люде още от древността. Наричали са ги Старейшини, които Първенците са обграждали с дълбоко уважение и преклонение.

Съветът на Старейшините е представлявал една неформална институция

– важна за всяко древно общество, а и не само, която е определяла посоките на движението му. Тези хора са ценен капитал за държавата и народа си.
В тези мисли няма съмнителни и притворни препратки към днешния ден. Историята ще отсъди! А тя е обективна и в нея няма пози, свързани с посоката на вятъра. Такива твърдения, отричащи историческото време с видимо пренебрежение и деформирана историческа логика, са неприемливи. Не знам себе си ли искат да убедят, или нас? Жалко, много жалко! Те знаят много добре, че една лъжа, повторена многократно, става истина. Няма да коментирам чия е тази сентенция. Всички я знаят. А и имитации на загриженост, колкото искаш.

Снимка: AI

продължава в следващия брой