Бочели, Доминго и Карерас пеят с Елена от Тополовград

Елена Димитрова Филипова е второ дете на духовно и музикално надарени и дълбоко религиозни в православната вяра хора. В семейството и от двете страни религията е на особена почит. Баща и Димитър /вече покойник/ е свещеник, майка и Василка сега, от доста години- майка Ефросиния е игумен на манастира “Света Троица”. От 20 години насам Елена Филипова е покорила всички големи, световно известни оперни сцени по света и донесла голяма слава на страната ни, като поредната голяма оперна величина от България. В момента гостува в България и помага на майка си в манастира, за който тя направи толкова много, за възстановяването и след претърпяна тежка операция.

Вие сте сега тук на гости на майка си. Смятате ли Тополовградския край за свой роден край, макар че формално това не е така.

Да, макар че чисто по документ не съм родена в Тополовград. Тук е родена сестра ми. Мога да кажа, че го считам като роден край, защото майка ми е от тука и дълги години, може би 10-12 хубави детски години, като дете и ученичка съм идвала при баба си и дядо си, така че ми е много мило идвайки тук. Имам и много роднини. Много се гордея че отец Яни Попхристов ми е дядо – баща на моята майка. С голямо удоволствие като дете съм слушала неговите интересни разкази – за трудното му детство и юношество, защото те са били принудени да напуснат Одринска Тракия, както и много нашенци през 1913 година. Той ми е разказвал много увлекателно разни случки от неговия живот – как са дошли тук и са се заселили с баща си, който също е бил свещеник си в с. Синапово. По късно вече като млад и женен човек с премества в с. Скалица и винаги е бил известен като един много деен човек. По това време той създава и първите кооперации в региона, станал и свещеник и помагал всячески на хората по тези села – ориентирал ги е в цените, търговията и много други неща. Бил е много модерен за времето човек с добър поглед в бъдещето. След като се премества в Тополовград – по-старите жители на града сигурно си спомнят че именно той събаря старата и съгражда днешната църква “Света Богородица”. По късно моя вуйчо Тома Попхристов рисува иконостаса и въобще един цял живот е там.

Сега в двора на църквата се намира и паметника на дядо ми. Той винаги е помагал на хората за всичко за което го потърсят, дори и на партизаните и всичко това без да търси някакви облаги или награди. Беше благ, интелигентен и много начетен човек.

Аз и по линията на баба ми съм пак от тука. Да кажа и за нея – Презвитера Елена – на нея съм и кръстена. Тя е от рода Сакарски и беше невероятна и разкошна жена. Малка пчеличка, която пееше в черквата, която си правеше виното, която готвеше превъзходно, аз също обичам да готвя, по това и не само приличам на нея. Тя беше много мила и добра с нас и много добре ни възпитаваше и казваше, че на бедния човек трябва да се дава топла храна, а не тая, която ти е излишна. Тя го правеше, грижела се е за болни и сакати хора, отгледа дете-сирак. Тя пишеше и четеше и гръцки. Бяха и от нейния род все интелигентни хора, а за пеенето какво да говорим – всички и от двата рода пееха и пеят превъзходно и нямаше начин това да не се предаде на поколенията, в случая и на мен. А музикалното образование не беше евтино образование и баба Елена и дядо Яни много ме подпомагаха финансово, отделно и съветите.

Как се започна. Кога бе началото и как се стигна до покоряването на световните оперни сцени.

Това което съм днес не е станало отведнъж. Първо да кажа така, че моя баща, който е от Северна България, също беше свещеник и много надарен гласово, доктор по теология и също много начетен човек. Аз съм втората дъщеря в семейството, сестра ми е пианистка и ние винаги сме били възпитавани в духа на класическата музика. Винаги нашите родителите ни водеха на опера, оперета, концерт и някак си у нас се оформи потребността да слушаме и възприемаме тази музика. От малка силно се впечатлявах от изпълненията на такива певци, най-вече по радиото и започнах да ги имитирам. Като гледах и слушах “Отело”и “Бохеми” най напред си мислех, че щом тези хора могат да го правят и аз ще го направя някой ден. Бях на дванадесет години, когато направих просто един терор в къщи за да кажа на родителите ми, че трябва да ме закарат на специалист за да каже дали от моя глас ще стане нещо – в смисъл на професия. За мое разочарование ми казаха, че трябва малко да изчакам, защото в тази възраст гласа мутира и не може точно да се предположи, как ще се развие и че трябва да укрепне. На мен ми се стори много страшно да чакам две – три години още, затова взех един инструмент – обой, за да раста с музиката, което бе и по-добре като образование, като вземах и частни уроци по пеене. Кандидатствах в Музикалната академия и със инструмента и със пеенето с надеждата че няма да бъде само образование, а нещо по-така, по-особено. Сигурно е имало много амбиция, това не мога сега точно да го характеризирам, а още в предпоследната година съм правила много прослушвания за чужди импресария с много добри оценки. Отдаде ми се възможността да отида в Западна Германия в последния семестър, участвах в много прослушвания, едно от тях за млади надарени хора, последваха участията и така се започна. Веднага след това участвах в Залцбург с легендарния Херберт фон Караян и така нататък. Така да се каже попаднах във въртележката, а попадне ли човек там , някак си живее само за това, но трябва и голяма дисциплина.

Върховете до които сте се докоснала във вашето изкуство. Как бихте ги подредила. С кои велики изпълнители ви срещна живота, сцената и късмета.

Това е много хубав въпрос. Хората често спекулират и казват – голямо име, надути хора и т.н. Това не е така. Аз бих казала, че всеки, който може да предложи, нещо добро или изключително, било в музиката, било в друга дейност, това са винаги много скромни и нормални хора. Защото те много добре знаят, че днес можеш нещо, а утре по дадени обстоятелства не можеш. Таланта е даденост, но той с мързел не става, не се развива. Трябва много дисциплина и работа. Аз мога да кажа, че бях много, много щастлива и впечатлена, когато пях с Николай Гяуров. Това бе в Цюрих в “Дон Карлос” – една негова коронна роля, вече в края на неговата кариера и аз бях много развълнувана не че гостувам в тази роля, а че ще пея с него – голямото оперно величие. Той обаче беше много човечен и симпатичен, добре комуникирахме, даже нямахме и време за репетиции. Трябваше да се поклоня след него, но аз му казах – “Не, не това е ваше право, това е вашия аплаус, вашия поклон”. Даже получих повече аплодисменти от него и той така ме похвали много особено и трябва да Ви кажа, че не заплатата, не хонорара, а докосването до него, до величието, бе най-голямата ми награда в случая и силен спомен за цял живот. Друго какво да ви кажа. Пяла съм и с Гена Димитрова в Италия в “Аида”, с Пласидо Доминго с Хосе Карерас с Андрея Бочели. С Бочели бе много интересно, защото беше във Ватикана. Той не е започнал като оперен, а като естраден певец и стана известен чрез конкурса “Сан Ремо”. Оперното изкуство за италианците е връх до който всеки иска да стигне, а Бочели има много хубав глас и тембър за микрофон. Малък и благозвучен глас, а и заради това, че все пак още на 12 годишна възраст остава сляп той е нещо по-особено и по – харесвано от предимно младите хора. Тази гала вечер на “Евровизия” бе по повод на Световния ден за борба с глада и тогава се събраха много средства. Организацията бе на Ватикана и на Бочели и стана много голямо представление с много известни хора с 15 х. присъстващи, отделно чрез телевизиите в цял свят. Та Андрея пее в по-друго направление, но когато искаше да го прави в операта, бе с много хубава мотивация.

Коя от сцените бе най-трудна за изкачване и най-лесна за покоряване

Бих казала, че лесно няма. Човек като пее един спектакъл и ако е истински артист, той се вълнува еднакво на всякъде, преди да излезе на каквато и да е сцена. Разбира се сцени като Метрополитен, Ла Скала, Ковънтгардън в Лондон, всички сцени в Италия, ако щете са естествено трудни, защото знаем какви хора са пяли там и какви са критерият и изискванията на зрителите които пълнят залите им. Там всеки на улицата свири “Риголето” и “Травиата”и са доста безмилостни като публика. Интересна е сцената на театър “Коломбо” в Аржентина, операта в Сидни с много интересна архитектура, до която много малко хора могат да се докоснат. Мисля, че до ден днешен аз съм единствената българка, която е пяла там. А там не допускат чужденци да гастролират, освен ако при тях или в страните от бившата британска империя няма такъв изпълнител. Имат право само на 10 гост изпълнители, диригенти и т.н на сезон.
Що се отнася до ролите аз съм пяла една от друга по-хубави роли. За мое съжаление на българска сцена съм пяла само веднъж – в София. Причините за това са различни – много ангажименти, липса на време, а понякога и на покани. Много интересна и бих казала любима роля ми е тази на Травиата, коронна роля ми е Аида – под режисурата на Франко Цифирели, където пяхме заедно с Гена Димитрова. Изобщо италианската опера е моето амплоа, а колкото е по –голям един театър често и акустиката е по-добра от малките театри. Много обичам и “Реквием” от Верди, едно грандиозно произведение. Пяла съм го в “Арена ди Верона” и в други театри. Човек като започне да учи, никога не знае до къде ще стигне и никога не бива да забравя от къде е тръгнал.

Религията е на особена почит във Вашето семейство. Помага ли Ви това?

Да така е. На почетно място е и ние сме задължени на рода от който идваме. Дядо ми – свещеника Яни Попхристов, за който говорихме и който е много свързан с този край идва от род в който има 25 свещеника, стигащи до Антим І, който е от Лозенград. А всеки знае, или би трябвало да знае кой е Антим І. Всички тези свещеници са от Голям Дервент, учили са в Одрин и са служили в тези черкви, намиращи се по тогавашния Одрински вилает и Одринска Тракия. Много от тях са се преселили в България след трагичните събития от 1913 –та година включително и бащата на дядо и самия той едва 14 годишен и неговия чичо, който е доживял до 101 години. Тази вяра, тази религиозност се е предавала от поколение на поколение до днес, а и за в бъдеще. Освен това моят баща, който е от Велико търновско също беше свещеник, неговия баща също. На нас като деца освен приказки ни се четеше и по една глава от библията, което беше и много добре. Но ние сме възпитани и да бъдем актуални и модерни хора с уважение и почит към всички – към обикновените хора, към по- учените и т.н. Смятам, че така и трябва да бъде и в нашите къщи вратите винаги са били отворени за всички.

С какво Ви зарежда пребиваването в родния край, както сама казахте, че го приемате?

О, пребиваването ми тук и като цяло в България е нещо, което чакам с нетърпение. Още като деца, приживе на дядо, когато като деца сме идвали в Тополовград, най-редовно, много често и пеша сме идвали до манастира. Кога за повече, кога за по-малко и по принцип манастирите са където божията благословия е най силна, те са енергетични места, може би и затова са повечето в планински местности. Манастира “Св. Троица” е един от малкото в този район и е много известен и обичан – със събора си, с историята си. Тук е погребан баща ми, който бе свещеник в манастира, тук е и майка ми, която сега на стари години, но с много бистър ум е игумен на манастира – майка Ефросиния. Аз разбира се гледам поне един път в годината да дойда. Хубаво си почивам тук, малко сън ми трябва, обичам да пия водата от чешмата в двора, да хапвам от доматите, които растат в градината. Обичам да посрещам хората, които влизат в манастира с усмивка и добро сърце.

Как и къде живее и работи Елена сега. Бъдещи планове и намерения?

Аз от много години съм на свободна практика, защото дойде един момент в който не можех да съчетавам постоянния си ангажимент със всичките други покани за гастроли, които получавам непрекъснато. Живея в Германия от много време и напоследък усилено се занимавам и със педагогика, което ми доставя голямо удоволствие. Сега започвам и с професура във Виена. Непрекъснато ходя по Италия, Южна и Северна Америка, Австралия и там където ме поканят. За съжаление малко в България, но така се съчетаха нещата. Надявам се за в бъдеще нещо за бъдните поколения, някакъв майсторски клас да направим или нещо друго да се организира – никога не е късно. Но за мен тук е тихо, спокойно, аз със това го свързвам, а човек има нужда и от спокойствие нали. Понякога имам чувството, че времето е спряло.
Бъдещите ми планове опират до това да съм жива и здрава, да имам все така много покани за участие, да откривам и обучавам млади таланти, включително в България и при всяка възможност да си идвам тук.
Така се завърза кариерата ми че, някак си удобен момент и време за семейство и деца не остана. През всичките години до сега стигнах до заключението, че човек не може да има всичко в един живот. А пък това, което го имаме е толкова много, че човек трябва да бъде благодарен за това което му е отредил бог. Аз намерих себе си и своето призвание, хубаво би било и другото, но не стана. Аз обичам свободата си в добрия смисъл на думата. Имам добри приятели, половин Тополовград са ми роднини, къде по-близки, къде по-далечни.
Бях много, много млада, когато получих званието “Народен артист” на Германия, което смятам че едно признание за всички певци – българи, които с право са си завоювали предното място в света на оперното пеене.

Любима роля, и сцена за изява. Несполуки и грешки в кариерата. Нещо специално за късмет и успех.

Именитите сцени задължават и човек някак си има нужда от сигурност и успокоение. Мога да кажа, че никога не съм пяла без да нося един специален кръст, който ми подари моя дядо за който стана дума вече. Моженето е можене, но трябва и нещо друго със сигурност. Мога да кажа, че досега не съм имала лоши случки, провал или нещо такова. Винаги излизам и пея с чувството, че господ ме подкрепя. Може би така съм възпитана, но никога не съм излизала на спектакли без този кръст, който дядо ми подари когато бях 12-13 годишна и някак си той остана като семейна реликва и спомен от Тополовград. В живота нищо не се случва без да има защо. А с този край ме свързват много спомени и то все хубави. Пили сме от хубавото тополовградско вино с мярка разбира се. Добре си спомням и сладоледа в градската сладкарница, за хубавите книжки от библиотеката на местното читалище, които като ученици трябваше да четем през ваканциите. Винаги съм ги вземала и чела тук, а майка ми ме изпитваше дали наистина съм ги прочела. Въобще беше много хубаво при баба и дядо винаги е много хубаво и приятно.
Гласът ми е сопрано, но още в началото Херберт фон Караян в Залцбург ме определяше и като мецосопран. Със възрастта, годините и репертоара твърдо съм драматичен сопран. Човек като е млад почва по-лирично, по-леко, а по нататък с по-тежки роли – чак до Макбет, до Набуко. По принцип Верди, Пучини, Моцарт, който аз много обичам и мисля че той е тест за всеки изпълнител – било то музикант или певец. Него ако не го пееш както трябва си личи веднага. Всички свои роли обичам бих казала еднакво силно.

Как работят театрите в Германия, Италия, другаде. Тук в културата се прави нещо, което кой знае защо наричат реформа. Следите ли какво става у нас, как намирате – има ли промяна в музикалните предпочитания най-вече на младите

Съвсем откровено Ви казвам, че един народ без култура, без музика е загубен – но не лош или луд. Всеки човек има нужда и потребност от нещо хубаво. Жал ми е за децата от това, което се прави в България през последните години. Най вече навлизането на тази чалга. Една дума, която ние преди години използвахме в доста по друг смисъл. Спомням си много добре как навремето – без това да има връзка с работата ми в момента, как ни водеха на театри, на опера, оперета и други театрални и музикални прояви, симфонични концерти и др. Пеехме във хорове и имаше по-добра обща култура в това отношение, нямаше я тази загубена чалга. Имаме толкова богат, разкошен фолклор, по Родопите, по Странджа, Тракия, а и навсякъде. Имахме много хубава естрада – Лили Иванова, Емил Димитров и много други прекрасни изпълнители със хубави песни и много съдържателни текстове. За оперните певци вече говорихме, а още колко има, можем часове да изброяваме и много ми е мъчно, а то май не е само у нас, когато започне да се спестява, най-напред се посяга на културните институции. Жалко е наистина, че в България навремето имаше много повече оперни и оперетни театри, симфонични оркестри в градове като Казанлък, Видин и др. по-малки градове – споменавам ги нарочно. Залите все бяха пълни и билетите на достъпни цени. Днешните пенсионери с малките си пенсии едва ли биха могли да си позволяват посещения на опера, театър и др. културни неща. Време е в държавата да се помисли за това- в училищата в местните общности и навсякъде.
В Германия има 75 оперни театъра, които функционират целогодишно. Така беше доскоро, нямам информация за промяна. Това значи, че се дава работа на много хора – артисти, обслужващ персонал, шивачи, строители на декори, оркестър, хор и т.н. Това е една постоянна работа за тези хора. В Италия всичко малко или много се прави на парче. Например “Риголето”- 10 спектакъла, “Бохеми” – 15 спектакъла. Постоянния ангажимент там е за оркестъра и хора, но не и за солистите. Оперното изкуство е скъпо удоволствие така да се каже.
У нас е добре от време на време да се правят и по-евтини представления, за хората които не могат да си позволят често да ходят на опера, театър, концерт. Смятам още, че хората на изкуството, на които бог е дал тази дарба са задължени да правят благотворителни концерти и спектакли. Аз лично често правя това, а преди 16 години заедно с “Мерцедес Бенц” започнахме една инициатива за подкрепа на болни от рак деца, тука в България, събрахме доста сериозна сума и купихме скенер или как се казваше – специална апаратура за лекуване на тези деца. С две линейки, пални с апаратура, лекарства, а лекарката от Стара Загора бе обучена в Медицинска академия в Хановер да работи отлично с тях. По късно с един български колега отново направихме подобно нещо. Стига да има кой да организира подобна проява – има много фондации и други институции, особено ние живеещите на запад с удоволствие бихме правили това. Дали ще е в красива къща в Смолянско в читалище с едно пиано в голяма зала или другаде бихме се отзовали винаги, защото си заслужава и защото сме българи.

Вече сме в ЕС. Вие идвате от една доста уредена държава, също негов член. Виждате ли и България като такава държава?

Ще ви отговоря по следния начин – преди да потърся облага или обвинение в някого, аз ще го потърся в себе си. Какво искам да кажа – първо ние в България трябва да видим и направим възможното да се справим сами със собствените си проблеми. Те всички не са проблеми на Европейския съюз и не можем да търсим извинение за това и помощ за всичко от там. Сами трябва първо локално да видим кое е най-важно и кое трябва да направим най-напред – в отделното село, град, община, област и накрая в държавата като цяло. Не бих казала и че всичко що е от Европейския съюз е супер. Не бих казала това. За съжалени цените например много се качиха и в България, без да ги има необходимите за това доходи. Влизайки в ЕС или където и да е много е важно да не се загубва българския дух, това което е било и преди сто години – трудолюбието, сърдечността, да се уважаваме и помагаме. Струва ми се че днес не е така, не се уважаваме, хората не си казват добър ден като се срещнат на улицата, освен ако нямаш облага от този човек. Не бива да е така. Преди не беше така, къщите бяха отворени, общуваше се, може би само в малките села е така днес.

От Европа трябва да вземем най-доброто и да го съчетаем с нашето. Света отива към една голяма трансформация – комуникации, пътувания, технологии, върви се напред. Всеки от нас има по два-три телефона, няма открити листове и т.н. Но задължително приемайки общото и по доброто от него да си запазим нашето.. А ние да си пазим българщината и отстояваме интересите като държава. В това отношение аз съм националист и като потомък на тракийските българи твърдо съм на позиция за защита на нашето, националното и в този смисъл и за решаване и на тракийския въпрос, съхраняване на нашата религия, култура, фолклор, обичаи и идентичност като народ. Нека бъдем един към друг по-добре да се уважаваме и зачитаме всеки, независимо кой какъв е. Да си помогнем сами за да ни помагат и другите. Господ да помага на всички и бъдейки европейци, нека да си останем българи. Европа трябва да ни е благодарна за много неща. Аз съм горда че съм българка и че корена ми е от Сакар, Тополовград и Тракия.