Облаче ле, бяло – I част

Сакарнюз
От Сакарнюз май 16, 2024 11:55

Облаче ле, бяло – I част

Акценти

  • Вестник „Сакарнюз“, бр. 17/1089, година XXl, 26 - 9 май 2024 г.
  • Излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Любимец, Маджарово, Симеоновград, Свиленград, Ивайловград, Минерални бани

Свързани публикации

Павел Атанасов

Няма българин, който да не е слушал или да не познава тази изящна тъжна народна песен и да не изживява в цялата им дълбочина скръбните носталгични тонове на това елегично великолепие. Понякога се чувстваме като децата от крайните квартали, когато търсим съизмеримост с титаните на Ренесанса и дълбочината на тяхната преживяна и сътворена мъдрост. Изящество, граничещо с вълшебство!
Няма нищо случайно.

Творците на Ренесанса са необходимото мерило за духовния ръст на човека

и окончателното му напускане света на зверовете и дивата Природа. Постепенно шахматната дъска е разграфена и за всяко нещо от многообразието има място и конкретизация на задълженията в привидния хаос на битуването.
Носталгията на гурбетчията е всеобхватна и непо-дозирано дълбока като океанските дълбини, където всичко е призрачно като образ, приличащо повече на подобие от фантастиката. Затова нещастникът търси всякаква възможност да получи подкрепа от Природата майка – хранилница и опора. Дали ще е хвърковата птица, бялото облаче или всяко друго одушевено същество, а може и неодушевен аналог да е носителят на доброто, за да освободи душата му от мъчителната тревожност, която сякаш го разкъсва, понеже той няма необходимите му духовни опори. Какъв драматизъм!

Притиснат от обстоятелствата, този човечец търси приятелско рамо за разтуха.

Спомените за него са с ярки краски, той живее с тях, боледува от мъка по майка и татко, по родния дом, приятелите и, разбира се, по любимото момиче. Носталгия – дълбока, раздираща рана!
Не съм нихилист, но и фалшивият патриотизъм без основание ми е чужд. За мене са важни хората, които без помпозни слова и без излишна показност така са наредили своите приоритети в живота си, че те са се превърнали в здрава основа на личната им жизнена позиция. Тези хора са и златният капитал на нацията. В името на тяхната саможертва сме се съхранили като народ. Имената на героите не са най-важното нещо, важни са делата им, които трасират пътя към тяхното безсмъртие.
Когато споменах децата от крайните квартали на града, където живее „нискочелия“ плебс, имах предвид ниското ни национално самочувствие. Не са благоприятното стечение на обстоятелствата причините за просперитета на народа, там блика непозната за много от нас неизследвана все още духовна енергия, която регулира процесите в обществото, прави ни щастливи и одухотворени. Имената на творците е по-скоро идентификация, важна е аурата и това, което са сътворили. Ето някои примери: ще започна с народното творчество като вековно състояние на народния дух, независимо от тъмните тревожни облаци, които съпътстват ежедневието на българина.

Робският труд не е в състояние да прекърши устрема на народния гений,

макар че днес има хора, които отричат и се срамуват от българския фолклор, който въпреки всичко е разкошен. Народните ни танци са изумителни като форма. Има аналози в някои от близките страни, но те не са толкова богати като форма и съдържание. И цялото, присъщо на народа ни, великолепие е създавано в тъжните години на робството. И откъде идва този разкош – нямам ясна представа. Сигурно небесната ни аура е вдъхновител на емоционалния строй на българина, за да създаде по тези земи кръшното българско хоро, което е способно да преодолее и робската му орисия и неволите му. Въпреки всичко! Думата „кръшно“ не е търсена съзнателно като орнамент за украса или благозвучие. Който познава що-годе европейската танцова идилия, сигурно е наясно за какво става дума. В техните танци липсва богатството от движение и форми на българското хоро, неговата скрита емоционалност, която взривява танцуващите и ги превръща от обикновени хора в творци на красотата.
Българското хоро е символ на единението на народа, негов ярък изразител на дълбоко вкорененото в него чувство и ваятел на красотата. А единството е показано на самото хоро – всички са хванати здраво за ръце, танцуват в хармоничен за всеки от тях ритъм. Усещането за близост е върховно. Това е българското хоро, това е неговата висша стойност, която покорява.

Има една църква в полите на Витоша – Боянската църква.

Твърде бедни са думите, с които мога да изразя божествения характер на това свято място. Всеки българин може и трябва да се зареди с духовна енергия, която да го съхрани завинаги. Онова, което прави Боянската църква уникална, са стенописите. Десетките библейски и евангелски сцени и събития са изографисани по неподражаем начин, което ги прави първопроходци в световната живопис. Образите са озарени и одухотворени, спазени са каноните на църквата. Това е уникалното, защото влизайки в църквата, сякаш виждаш живи хора, макар че са от друга далечна епоха. Това е причината известни световни иконографи да определят красотата на Боянската иконопис като предтеча на европейския Ренесанс.
Само това да е – достатъчно е!
Условията, в които са живели българските зографи, без достатъчно образовани учители, самоуки майстори на четката, които разчитат само на вътрешни импулси, без меценати, които да осигурят достатъчно благоприятни условия за творчество, без утвърдени школи, без държава…

продължава в следващия брой

Сакарнюз
От Сакарнюз май 16, 2024 11:55
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама