Когато си тръгвах, усетих сърцето си пълно

Владислав Стефанов от Харманли замина в Турция като доброволец
да помага на хората в засегнатите от земетресението райони

Публикуваме споделеното от Владислав пред „Сакарнюз“ за участието му в спасителните акции.
Всичко тръгна от едно приятелство, което със сигурност е от най-чистите. Мохамет Севън е от Одрин и се занимава с изработване и сглобяване на кухни и кухненски мебели.
Знае 40-50 български думи, аз толкова турски, но това не ни пречи вече много години да сме си приятели.
След земетресението се свързах с него и той ми каза, че смята да отиде да помага на пострадалите и да занесе храни, продукти и други неща, от които имат нужда.
Говорих с него вечерта на 7 февруари около 21:30 часа и когато разбрах, че ще заминава, съвсем спонтанно го попитах: „Искаш ли да дойда с теб?“. След половин час Мохамет ми се обади и каза да тръгвам.
Много набързо успях да събера багаж и както бях с анцуга и дебело яке в 22:00 часа тръгнах и след един час бях при него. Не знаех къде отивам и събрах това, което си мислех, че ще ми е необходимо. Решението ми бе спонтанно, както в повечето случаи решавам.
Оставих колата си в Одрин, качихме се в неговата и заминахме с още няколко човека.
Цялата кола бе пълна с продукти. От Общината от Одрин му бяха дали специални сини номера, с които пътувахме.
Общо взето пътуването до Истанбул беше леко, но след това по пътя надолу заваля обилен сняг. Виждаха се верижни машини и гондоли, пълни с продукти, и много линейки. След Анкара по пътя се виждаше още много техника, а след Кайсери вече започна да става много студено, минус 17-18 градуса.
Навсякъде, където спирахме, хората се отнасяха с много голямо уважение към нас, защото знаеха къде отиваме.

Още в колата започнах да уча основни турски думи, защото щяха да са ми необходими.

Бяхме тръгнали за Кахраманмараш, но полицаите ни казаха, че няма смисъл, защото там имало достатъчно техника и спасители и е по-добре да помагаме в град Елбистан.
На около 70-80 км преди този град не се разбираше, че е имало земетресение. Когато навлязохме в града, започнахме да виждаме сгради с напукани стени и изпочупени прозорци, по-нататък съборени и аз много се шокирах от тази гледка.
Колкото и да си подготвен, не очакваш да видиш това, което виждаш с очите си.

Имаше много паднали сгради с плочи една върху друга, а отстрани – много огньове и хора, които се топлят на тях. Те очакваха да бъдат намерени техните близки, дали живи, или не. И повече искаха първото, защото надеждата си отива последна.
В Елбистан спряхме в един парк, където имаше много камиони с доставки и там оставихме всичко, което имаше в колата. Всички дрехи, които носех, ги раздадох, дори на едно момченце дадох и вратарските си ръкавици.
Пристигнахме някъде към 13:30 ч. в сряда след близо 14 часа пътуване.
Разпределителният център се намираше в сграда на училище. Там видяхме два-три тира, пълни със спални чували, с палатки, с ушанки, с дрехи, с храна. Имаше много полиция, жандармерия, войници.
Имаше много изнесени топли кухни, които работиха вън на газ. Тъй като няма ток, всичко се захранваше от генератори.
Моят приятел Мохамет е в добро финансово състояние и носеше в себе си много пари. Още първия ден ми даде една сума, която каза да раздавам на семейства. Давах по 200-250 лири на тези хора, които нямаха, основно на майки с малки деца.
Направи ми впечатление, че по-голяма част от сградите вече няма да могат да се използват. Тези, които са срутени, са паднали вертикално, а останалите, които са повредени, са напукани или наклонени на някоя страна. В същото време, видях, че дървените навеси там не бяха паднали.

Оформени бяха места, където хората си почиваха, и места, където могат да хапнат набързо.
Организацията в този град беше направена перфектно.
Още вечерта се включихме в спасителните действия в една жилищна сграда, от където по-късно извадиха едно момиченце. Докато работим, покрай нас минаваха хора, които ни дават храна, одеяла, чорапи, дрехи. Техни ходжи са изкарали специални кухни, които готвят топла храна и раздават. Предлагат единствено чай, нямаше кафе.
Първия ден бях много неориентиран.

Вечерта спахме в колата, а вънка беше минус 20 градуса.

През втория ден вече претръпнах. В четвъртък сутринта вече бяхме в спасителна бригада, дадоха ни ботуши, каски, кирки, лопати, едно kangoo и други инструменти и ни включиха към един швейцарски екип. Там преводач беше турско момче, което има туристическа фирма в Танзания и говори четири езика. С него по-късно ходихме с термокамера в различните обекти.
Преди обяд видях едно малко момиченце, което плачеше. Нямаше нито майка, нито друг близък до него. Отидох до него да разбера какво се случва, измих му лицето, имах малко шоколад в колата, дадох го. Моят приятел Мохамет разговаря с една жена, даде ѝ 1500 лири и ѝ каза да гледа детето, докато разберат нещо за родителите му.
Тогава звъннаха и предупредиха екипа, че на едно място са намерили живи хора, които са под руините. Като отидохме на обекта, багерът работеше и имаше около 200 човека, които чакаха да видят някой близък изпод развалините.
Когато спасителят излезна и каза: „Вътре има живи“, всички навън реагираха много спонтанно, но това бе само за една-две секунди. След това веднага се хвърлиха на работа. Извадиха ги много бързо, за около два часа, защото имаше по-лесен достъп до асансьора, в който са били. Бяха мъж, жена, момиченце на седем и момченце на 10 години.
Когато изкараха това семейство, стана ясно, че има и друг жив в този обект, който праща sms на приятел. До към 7-8 вечерта пишеше по телефона, но след това явно му падна батерията. Последно писал: „Изпитвам жажда, но няма опасност за живота ми“.
Оказа се, че той е на много трудно място и неговата операция по изваждането му продължи близо осемнадесет часа. Извадиха го швейцарци и французи чак в петък преди обяд около 10:00 часа. Те имат много техника, извънземни неща имаха. Дойдоха и пожарникари, които ползваха специална апаратура.
Когато извадиха човека, при прегледа се установи, че само глезенът му беше счупен, даже не му сложиха и системи.
Направи ми впечатление как спасителите се свързват с оцелелите. При пълна тишина с мегафона питат: „Ако сте живи, чукни два пъти!“. Оттам се чука два пъти. След това му казват: „Чукни сега колко човека сте вътре и сте живи!“. Преди да пристъпят към изваждането им по някакъв начин ги упояват, слагат им системи.
В петък следобед обикаляхме много обекти с термокамери с микрофони, обаче никъде не открихме признак, че има живот в тях. Изпълнихме молба от хора, които искаха да проверим в една кооперация дали има живи, ходихме там, но за съжаление не открихме живот.
Работихме на друг обект с испански лекар. Когато го нямаше преводача, аз разговарях с него на английски, ако се нуждаеше от нещо. Вечерта испанецът каза, че е намерил умрели хора, но сега всички действия са насочени към спасяването на колкото се може повече живи хора, затрупани в отломките от сградите. В тези часове след земетресението приоритет бяха само живите.
В петък, 10 февруари, вечерта видях как багерите с гондолите започнаха да копаят, тоест няма да се търси повече живот. Беше твърде късно, за да има оцелели.
Вече 4 дена не бяхме спали, вънка бе минус 20 градуса и направо не можех да издържам, и психически, и физически.

Разбра се, че каквото сме могли да помогнем, сме помогнали, оттук нататък няма смисъл.

Към 24:00 часа тръгнахме към град Кайсери, на 300 км от пострадалите от земетресението градове. Настаниха ни в някакъв пансион като хотел. Там се изкъпахме и дремнахме няколко часа преди да потеглим обратно за България.
В този момент разбрахме какви хора сме. Сърцето ти е пълно, това усетих, когато си тръгвах от там. Чувстваш се истински удовлетворен, защото си помогнал на бедстващи хора.

Всички обекти, където работят спасители, са оградени със специална лента, където не може да влизаш, но можеш отвънка да съдействаш, да помагаш на спасителите. Има специализирани екипи и само те работят под развалините. Спасителите правят специални тунели, по които влизат да изваждат оцелелите и спазват правила, никой не копае на сляпо. Използват специални подпори, крикове и други съоръжения. Снабдени са с инфрачервени камери за откриване на топлина, имат специални микрофони за подслушване.
Доброволците бяха испанци, египтяни, израелци, швейцарци, италианци, французи. В екипите имаше спасители, лекари, парамедици, имаше миньори с кирки.
Всеки един екип, който работеше, имаше преводач, вероятно момче от някакъв университет.
Когато започват спасителните операции се прави верига от хора като индийска нишка и така се пренасят кофите с отломки от ръка на ръка. Спасителите копаят 50 см, прави се укрепление, след това оглеждат и продължават навътре.
Когато работят с апаратурата се изключват всички телефони, машини, светлини и този с микрофона се свърза с живите вътре с глас и с почукване. Наоколо всички притихват, настава пълна тишина.
Гледката не е много приятна, когато виждаш как спасителите разкопават някоя сграда, а майката стои отстрани и свети с фенера и очаква с надежда да види детето си или някой друг близък.
Видях как 200 човека работят усърдно и докато не изкарат живия, никой не спира да почива, аз само в спорта съм виждал подобен хъс.
Човешката мъка…, не мога да я опиша.

Видях как хора плачат от радост, когато извадят жив човек от развалините, макар че техните деца са заровени под тях. Плачат от радост, когато видят, че изваждат жив съсед.
През вечерта температурата пада до минус 22 градуса. Аз 10 минути работя, 10 минути се топля на огъня, а моят приятел Мохамет 18 часа не мръдна от развалините.
Усетих голямо уважение към нас, като разберат, че сме от друга държава и сме дошли да помагаме.
Младите хора ти благодарят, старите хора слагат ръцете като за молитви и те питат имаш ли нужда от нещо, други искат да се снимат с нас, просто имаше голямо уважение и респект към доброволците.
Видях счупени стъкла на витрини, където има телефони и други скъпи неща, но лично аз не съм виждал мародери, чул съм че някъде имало.
Когато влизахме в хранителен магазин, за да си купим нещо за ядене, продавачите ни го даваха без да ни искат пари.
На това място разбрах, че там всички са равни, независимо от това дали е милионер, журналист, футболист или някакъв специалист.

Имаше и интересни моменти:
По време на спасяването на младежа, който пишеше есемеси, спасителят швейцарец се показа от развалините и каза, че му трябва hot water (топла вода). Всичко е заледено, откъде ще вземеш топла вода? Тогава се сетих, че на едно място видях една тенджера. Отидох, намерих я, измих я, сложих в нея лед, разтопих го на огъня и му занесох топла вода.
Един ден ни донесоха сандвичи с кашкавал, но понеже температурата беше -10°, те бяха като ледени парчета. Тогава намерих две тави, сложих сандвичите между тях, затиснах ги с една тухла отгоре и на огъня. Така направих тостери.