Другите за мене и аз за себе си
11 минутиАз, Михаил Тошев – хоноруван ръководител на самодейния драматичен състав към Читалището и Пионерския дом. Постановката на „Лют звяр” от Н. Русев ми донесе златен медал. За нея председателят на журито на третия републикански фестивал з. а. Иванка Даковска, не крие хвалебствията си: „Работено е с педагогически усет, с познаване на сценичните закони. Декоративното решение е чисто и пестеливо и в същото време стилизирано в духа на българската народна приказка. Децата в изграждането на образите са постигнали живо и разнообразно сценично поведение, пластичност и свобода.” Местните покровители на театралната дейност, споделят: „ „Лют звяр” – това е един вълнуващ спектакъл на най-младите театрали в града. Актьорите – всеки по своему със своя индивидуалност и вярност при изграждане на образите, обличат приемливата дреха – авторовия и режисьорски замисъл, за да се приеме от зрителите с удовлетворение. А поп Кръстан на Вълко Михайлов – това е за учудване до тънкост верен и колоритен образ. Трудно ми е да си представя какво повече би могъл да внесе в изграждането на този образ един професионален актьор.” / Иван Урдов – журналист / „ Ако някой ме попита, след като гледах постановката на „Лют звяр”, имате ли театрален колектив в града, без да се замисля, ще отговоря: Да! Колективът на Пионерски дом. С тази си постановка те биха ощастливили сцената на който и да е голям театър. Така е, когато се чувствува силата на голямото изкуство.” / Иван Петров – Директор на Гимназията /
„ Поразен съм! Не вярвам! Нима това са деца?! Има ли тогава граница превъплъщението?!” / Ангел Стоев – литератор /
„ Аз съм трогнат и възхитен от отличното изпълнение. Откровено казано отидох с предубеждението, а излязох с радостното убеждение, че след нас идва една млада, талантлива смяна. Не ще бъде никак пресилено, ако заявя, че аз не бих могъл да изградя такъв колоритен образ, какъвто видях – поп Кръстан в изпълнение на Вълко Михайлов.” / Господин Пенев – пръв между първите актьори / Тогавашните ръководители и културни фактори не искат и да чуят за постижението:”, „… конфликтен и недоволен от всички и всичко.”, „ С каквото можем, помагаме. Той е неблагодарен.” , „ Престанете да говорите за него. Забравете го!”
Забравиха ме.
Ради Белянов в очерка си „ Последния мохикан на харманлийския театър” пише: „ Михаил Тошев започва работа в местния радиовъзел и известно време продължава дейността си в читалището. „Задухалите” от всички страни ветрове го прогонват и от там. Две години стои без работа. Трудовата му кариера приключва в завода за релета. Нерде Ямбол, нерде Стамбул!”
В очерка си „ Над 50 роли в читалищния театър сътворява маестро Тошев” Георги Николов пише: „…..С неизменната си благородническа осанка, изискани маниери и отчетлива дикция, Михаил Тошев сякаш винаги е на сцената. Ще кажеш, че е потомствен аристократ. А той израства в обикновено селско семейство в Злато поле…. Тетралът слиза от сцената достойно. И докато играе ролята на спец по гражданска защита в бившия завод за релета в Харманли, се радва на уважението на колеги и съграждани. Вдъхновените му сценични превъплъщения в продължение на цели 25 години, му определят място сред харманлийските митове, сред безспорните културни авторитети на града.” Градът на младостта ми – Харманли. Театърът – рамка на живота – арена на конфликта. Всички участвуват в него: главни роли, в подкрепящи, в масовите сцени. Тука са ме оплювали и са ми ръкопляскали. Отричали са ме и обичали. Това бе живота ми. Работата ми оставаше незабелязана, а в триумфа се завърнахме с 16 медала от третия и четвъртия републикански фестивали. Никой не ме поздрави, никой не ме заговори за това. Аз работех, защото ми беше хубаво да го правя. Обвиняваха ме, че съм връщал част от обидата. Гордостта е слабост, достойнството – чувството за друго. Разстоянието между нас се увеличаваше. Идваше раздялата. Едно последно представление беше краят. Но любовта след раздялата продължава да се носи като белег.
Благодаря Ви за обичта и признателността; както преди, така и сега. Пред Вас – Поклон!