Галиполийската гимназия в Търново Сеймен, част 1

Сакар нюз
От Сакар нюз декември 2, 2021 19:12

Галиполийската гимназия в Търново Сеймен, част 1

През 1923г. числеността на квартируващите в търновосейменските казарми изведнъж нараства. Към населяващите я до момента хора от Кубанското Алексеевско военно училище се присъединяват курсантите от Сергиевското артилерийско училище. Те пристигат в Търново Сеймен с три ешелона от Търново и разказват на колегите си за окървавените събитията там, за екстрадирането на командния състав в Югославия, за това, че три седмици са се мотали по железопътните пътища на България, докато се определи новото им месторазположение. Поради липса на висши военни, командването на ешелоните е поето от нисш офицер, военен лекар и свещеник. Имената на първите двама остават все още неизвестни за нас, но името на свещеника е споменато в мемоарите на кн. М. Д. Каратеев-Карачевски, добре познати на интересуващите се от Харманли и Симеоновград.

Отец Миляновский е галиполиец, така както, впрочем, и пристегналите с него кадети. А името „галиполиец” обяснява, защо носещите го хора, общо взето, не се плашат от житейските несгоди. Познават го почти всички. Някои го знаят като благочинен (административна църковна длъжност) на І армейски корпус и са под впечатление на пламенната му реч при освещаването на паметника в Галиполи, други го помнят като свещеник и преподавател в Сергиевското училище в Одеса преди революцията, трети знаят, че след завършването на Киевската духовна академия е служил като свещеник във флота, а след това е продължил на висши духовни длъжности в Херсон, Одеса, Севастопол. Трябва да добавим обаче, че той не се задържа за дълго в Търново Сеймен, прибира се във Велико Търново, благочинен е на Обществото на галиполийците до 28.11.1932г., когато загива под колелата на преминаващ влак.

Другите пристигнали в казармите на Търново Сеймен са учениците и персоналът на Галиполийската гимназия, за която ще говорим малко по-късно. Всички тези хора, населени в бившите казарми са обединени с името „гарнизон” и се намират под командването на младия и енергичен генерал-майор Олег Иванович Лебедев – началник на Кубанското, наименувано на ген. Алексеев, военно училище. Както той, така и повереното му училище, идват в България от остров Лемнос, друга Голгота, през която минават руските емигранти. И е трудно да се направят сравнение между Галиполи и Лемнос, това е все едно да се сравнят два ада и да се реши кой е по-добър.

И така, ген. Лебедев произхожда от семейство, признато за дворянско през 1873г. Потомствен военен е, завършил е Воронежския кадетски корпус и Николаевското кавалерийско училище. За проявена храброст през Първата световна война е награден с Георгиевско оръжие. От 1919г. е началник на създаденото през 1917г. Кубанско Алексеевско училище и споделя съдбата му до разформироването

му в България. След това емигрира във Франция, през 1931г. е в Аниер, до избухването на Втората световна война е директор на Кадетския корпус на името на имп. Николай ІІ във Версай. След това се преселва в САЩ, където се занимава с преподавателска дейност, командва гарнизон. Умира в Ню-Йорк.

При изпълнение на заповедта на правителството на Ал. Стамболийски за разоръжаване на белогвардейците в Търново Сеймен няма такива ексцеси като във Велико Търново. Заслугата е на полковник Златев, командир на 6-ти кавалерийския полк, разквартируван в Харманли. Той формално изпълнява получената заповед, събира оръжията и ги заключва в каменна сграда на територията на казармата, прибира единия ключ, а другия негласно дава на генерал Лебедев. За пълнота на изпълнението на заповедта в стаичката на сградата настанява и един пазач. При такава ситуация животът на руските военни тече по вече установения начин. Хората търсят и не отказват никаква работа било то в селското стопанство, или в гипсовите мини, или пък на изкопни работи и др. Едновременно с това, независимо от мизерията в бита, външния им вид на военни е изряден. Демонстрират високо самочувствие, макар че доста често са много гладни, устройват концерти и балове, пеят в църковния хор, реализират театрални постановки.

Галиполийската гимназия на името на ген. Врангел след напускането на Галиполи вече е сменила няколко места в България: първо е била в Пловдив, след това в Горно Паничерево и ето сега, през 1923г., – в Търново Сеймен. На място съставът й се попълва с ученици от затворената Петропаловска руска гимназия, носеща името си от манастира „Св. Св. Петър и Павел” до Лясковец, където е била базирана. Болшинството от тези ученици идват колективно с влак. На гара Горна Оряховица, късно вечерта, те са качени в товарен вагон, който е прикачен към пътнишкия влак за Стара Загора. Подът на вагоните е разчертан с тебешир, като по този начин е определено мястото на всяко дете. Тъй като заемането на местата е на самоорганизация, естествено, че в центъра, на най-неудобните места, са изтласкани новаците и най-малките. На гара Стара Загора вагонът е прикрепен към влака за Нова Загора, а там престоява почти 5 часа, за да бъде прикачен към композицията, която ще мине и ще го остави на гара Златни Дол (гарата на Търново Сеймен). Децата стигат до училището след повече от 30 часа изтощително пътуване. Както всички останали ученици, така и пристигналите от Горна Оряховица трябва да се приспособят към суровите условия на интерната (пансиона) и тъй наречените „училищни помещения”.

Продължава в част 2

Сакар нюз
От Сакар нюз декември 2, 2021 19:12
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама