Българското слово

Словото не е сбор от речникови единици (думи), които образуват основата на езика. Словото е нещо повече – то използва думите, подредени в подходяща композиция, за да придобият някакъв смисъл, чрез който може да се общува. А общуването е в основата на социалния живот. Тогава можем да наречем думите, че са тухлите и хоросанът в сградата, а Словото – нейния завършен вид – смисъл и предназначение. Ако към това се прибави умерено количество словесни орнаменти, финалът ще е повече от очарователен. Всеки средно грамотен човек е наясно какво е значението на

Словото – то е духовният плащ, обгърнал човечеството, без който не можем, защото целият ни умствен потенциал е в неговото лоно. Как щяхме да се радваме или как щяхме да скърбим, ако го нямаше?!
Оставяме настрани всички познати ни нюанси, които са нашето ежедневие, без тях, щяхме да сме изпаднали в топик, където няма изход. И за всеки човешки порив, за всяка негова минимална вибрация има дума-понятие, която максимално се доближава до моментното му психическо или физическо състояние. И той има възможност да даде словесен израз на чувствата си – радостни или гневни – в зависимост от ситуацията. Но хората се различават в словесната си причастност към света: има много причини затова – семейна и обществена среда, образование, интелигентност и… талант. Историята познава много ярки и неподражаеми оратори, майстори на словесното изкуство, които блестящо аргументират и защитават идеите си. Така те повеждат другите в похода си за добро или зло. И хората им вярват, стремят се да им подражават, лексиката на лидерите /не само личности, а и народи/ се превръща в тяхна неотменна ежедневна реч. Търсят се пролуки в обществената среда, за да се оправдаят словесните лидерски волности, много често пошли, вулгарни и цинични, които после се превръщат в национален фолклор. Тук Еволюцията нехайно ни е обърнала гръб. Стига толкоз! Време е да поемем съдбата си в свои ръце.
И да вървим напред.
Всеки застой ражда безизходица.
И когато основите на статуквото се разклатят, първите, които напускат кораба, са плъховете. Нямат вече здрава почва под краката си и са загубили някъде в суматохата идеалите си.
Нищета и фалшиви усилия на имитацията!
Вождовете са тяхната опора в опасната игра.
Всичко е толкова преплетено, че се губи очертанието на същността.
А ние търсим опора в талвега – течението там е най – силно и няма въртопи. Те са за силните и смелите. И за глупавите.
Словото е в основата на обществения живот – това е ясно. Ясно е и защо. Светът нямаше да е така пъстър без него, тъй като сетивата ни щяха да загубят перспективата.
Кое друго същество може да изрази чувствата си или философската основа на мисълта си освен човекът?

Ако го нямаше Словото, вероятно още щяхме да сме в пещерите и хралупите. Нямаше да има дори наколни жилища, защото те са плод на Познанието, което определя степента на интелигентност. И тогава вече можем да говорим с нескрита гордост, че сме успели да напуснем лоното на безсловесните.
Словото е щастливата рожба на Еволюцията и това е нещо велико.
Родовите общности в древността са използвали едни и същи думи за ежедневните човешки дейности и контакти – за природни явления, за усет и чувства, за общуване. Разбира се, всичко е било примитивно, първично, но то е отговаряло на тогавашните потребности на хората. Но човекът, изтръгнал се от вековния словесен недоимък, е усетил силата на Словото, разбрал е, че чрез него той ще може да разкрие в пълнота собствената си природа, да изрази онова потайното, което вибрира в неговата душа и да покаже, доколкото му е възможно, един друг по-красив свят – многоцветен и изящен като мечтите.
Всичко е взаимно обвързано, а това предполага хармония, палитра на художник.

Мозъкът формулира мисълта, Словото я материализира!

Следва общуването – първичното пространство на социалния контакт. И ако мозъкът произвежда мисли от високо качество, такова ще е и общуването. Обратното е с ниска проба, без духовна подплата.
Родовите общности, понеже са ограничени от контакти и територия, употребяват едни и същи понятия, в един и същи ред. Постепенно те се превръщат в единна езикова общност. Така се формират езиковите групи.
Българският език принадлежи към славянската група езици със свой собствен път на развитие и своеобразна уникалност. Тя се дължи на специфичните условия, при които се е развивал и усъвършенствал езикът ни. Различните етноси, населявали земите ни, кръстопътните връзки между земи и континенти са оставили своя отпечатък върху формирането на нацията и езика, който всички еднакво познаваме и употребяваме при общуването помежду си.
Амалгама от народности, традиции и езици в едно цяло за векове напред.
Но не това е най – важното, а удивителното речниково богатство на езика ни и неговите неподозирани изразни възможности, чието пълно проявление и богатство намираме още в средновековната литература, обогатени плодовито в следосвобожденската ни книжнина.

Апогей в историята на българския език е безсмъртното дело на братята

Св. св. Кирил и Методий – създателите на глаголическата българска азбука, усъвършенствана по-късно от Св. Климент Охридски. С този акт българската държава не се присъединява към цивилизования свят, тя вече е лидер в него.
Вече изтъкнах речниковото богатство на българския език и неговите изразни възможности. Той обаче е отворена система – в него постоянно намират място думи от международната лексика, свързани главно с науката, индустриалните революции и други заемки. В това няма нищо лошо – чуждиците постепенно се превръщат в неделима част от нашия език въпреки бунтарството на пуританите.
И днес тези процеси продължават, без мярка навлизат заемки и неологизми главно от английския език, независимо, че в нашата реч съществуват думи, които покриват значението на чуждиците. Банализирани напъни на недоучили се сноби! Да припомням ли звучния вековен вопъл на Паисий Хилендарски:
„О, неразумний юроде…“
В стремежа си да се доближим до просветените народи започваме да им подражаваме в онези неща, които не искат образование и повече знание, а външна имитация /“Криворазбраната цивилизация“/. И днес виждам почти същите неща, само че езиците са вече други, което не ни прави по-малко жалки. Снобска история!
Езикът е леха в цветна градина, обработвана с внимание и любов. В него много често избуяват, ако няма грижи, бурени и плевели, които загрозяват гледката и приглушават вълшебния аромат на цветята. Наред с красотата и порядъка се появяват вечните замърсители, които огрубяват пейзажа като превръщат пасторалния ред в нещо грозно и неприемливо. С езика е същото.
Красотата на книжовния ни език и поетическата реч много често се замърсява с пошлости, вулгаризми и цинизми. Чрез тях се очертават контурите на силните чувства. Така се утвърждава силуета на нова естетика. Щом живеем в мръсна среда и езикът ще е замърсен и непочистен. Да не говорим за езика на политиците.
Не мога да кажа, че са словотворци, но пък за сметка на това си личи грубото погазване на езиковите норми при използването на някои общоизвестни думи и изрази, които за съжаление не са много лицеприятни. Никак даже!
Още нещо.

Тази всеобща немара към езика не се вписва в правилата на съвременния свят.

За всяко нещо се научихме да махаме с ръка и да подминаваме, което значи, че е маловажно. А ние с „дреболии“ не се занимаваме. А „дреболиите“ са важни, защото те означават прецизност и отговорност към себе си. Не мога да си обясня как хора с претенции за интелигентност „бонбандират“, без притеснение употребяват неправилно глаголите: ходиме, играеме, ядеме, пееме и т.н. И понеже този изговор идва от важни за държавата личности и институции, това ще се превърне в норма. Всичко това е толкова неприемливо!

Словотворците са други хора, дамгосани от съдбата. Магията на словото, неговата красота и дълбочина са вълнували нашите книжовници преди и сега. Те носят в себе си оная същата страст и преклонение пред родния език, каквито са били страстта и вдъхновението на старобългарските книжовници, прославяйки делото на светите братя Кирил и Методий и борбата им за утвърждаване на българската писменост. За тях ми се иска да напиша още няколко думи. Родоотстъпници и сноби не приемат титаничната битка на книжовниците ни, защото произведенията им били компилация от чужди текстове и преводи. Сякаш от току-що създадената писменост са очаквали да се появят шедьоври на световната литература /потвърждавам: има и такива/, без да се отчита патетичния плам и въодушевление, понесли на крилете си възхода на един народ, озарен от светлината на словото и книжнината.
Това не са фалшиви чувства, това е преклонение:
Пред българското Слово;
Пред българската Азбука;
Пред българските Книжовници…