Соло за барабани

Иванка Данева

През ноември барабанистът Петър Ганев, един от основателите на Акустичното джаз трио Димитровград, навърши 77 години. Преди седмица негови колеги и приятели му организираха бенефис, защото той окончателно се оттегли от сцената. Фоайето на общинския театър “Апостол Карамитев” се оказа тясно за всички, дошли да почетат и поздравят дългогодишния джазмен. Няколко дни след празненството Петър Ганев даде интервю за вестник “Сакарнюз”.
Наскоро закръгли две седморки. Ако трябва да ги изсвириш на барабаните, как ще звучат?
Трябва да е нещо българско. В класическата музика, в джаза ритъмът се движи по 4 такта. А седмиците са нещо като 7/8-ми. Това е ръченица.

И сега, като се връщаш в спомените, даваш ли си отговор, кога е започнала тази твоя любов към барабаните, към ударните инструменти?
Мисля, че е останала от детството ми. Баща ми беше музикант в Пловдив, чичовците ми и те – във Варненско. И като свиреха – аз, дете – все ме качваха на барабаните, уж да стоя мирно. Но ясно колко мирно съм стоял. Като бях в основното училище по-късно нямах никакъв контакт с музиката, тогава се отдавах на рисуването.

Всъщност, кога семейството ти идва в Димитровград?
През 1952-ра, бях около 6 годишен. Живеехме в Бригадирския лагер, по-късно в “изгорелия” блок. После започнах да уча в ОУ “Вапцаров”, казвахме му недовършеното училище, защото още беше в строеж.
Днес сградата я има, но училището го няма, там сега се намира Езиковата гимназия.
През тези 7-8 години много обичах да рисувам. С моя приятел Парапанчето (б.а. известният български сценограф Вячеслав Парапанов) най-често ходехме да рисуваме пейзажи в местността “Дурхана”. Помня дори, че ми публикуваха една картина във вестник “Септемврийче”.
С рисуване кандидатствахме двамата в Софийската художествена гимназия и ни приеха. Но аз започнах малко по-късно, поради здравословни проблеми. На мене в София ми беше трудно – болнав, без родителите, изкарах една година и повече не се върнах.

Завършил си димитровградската Природо-математическа гимназия “Иван Вазов”…
Да. Защото като се прибрах от София, тук, в града бяха създадени два оркестъра – в гимназията и в Химическия техникум – и на двете места имаха нужда от барабанист. Затова се записах в гимназията, а там с Чалди (полк. Тодор Славчев) и Зетора (д-р Горан Зетов) направихме оркестър – акордеон, китара и барабани. Само аз останах музикант, а те също още работят в своите области – дактилоскопията и травматологията.
И така се започва- по училищни забави, по балове в културните домове, тук-там в ресторанти, но вече в по-горните класове. Нямахме специално място за репетиции, най-често по къщите.

И кога се случи вододелът между тези младежки увлечения и сериозното музикантсво?
През 1967 година, когато с Наката- Найден Калинчев започнахме във Вокално-инструменталния състав “Алхимици” – той на контрабаса, аз на барабаните. Съставът беше създаден една година по-рано и участвахме в различни конкурси, фестивали и концерти в страната и в чужбина. Тук се запознах и с моята бъдеща съпруга Минка, която пееше във вокалния състав. От тези години най-запомнящо за мен беше участието на IX Световен фестивал на младежта и студентите в София през 1968 г. Имаше над 15 000 участници от 142 страни. Всеки ден имахме по два концерта и няма да забравя излизането ни на сцената на Музикалния театър след съставите на Того и Сенегал, с техните екзотични ритми.

Колко години остана в “Алхимици”-те?
Няколко години, после се наложи да започна работа в Химкомбината, за да получа квартира. И това е единственият случай, когато съм търсил работа. Изкарах 3-4 години в завода и след това започнахме с Найден в оркистъра на Христо Ташев – народен оркестър, големи професионалисти – навсякъде ни посрещаха с почести и адмирации.
Но това не ни беше единственото занимание, защото по това време се свързахме с пианиста Митя Йорданов. А поводът беше, че от Ленинград пристигна един голям музикант – саксофонистът Алексей Вапиров, украинец по произход, но завършил Ленинградската консерватория, а после и преподавател там. В последствие през 1985-та остана да живее в България. И заради него от Концертна дирекция, чрез партийните шефове в Димитровград ни извикаха Митя, Найден и мен да му акомпанираме. Започнахме репетиции в кино “Химик”. Отначало работата бавно напредваше, но после ни хареса, нещата се канализараха и имахме доста концерти.

Вие тримата с Митя и Найден тогава сте работели в различни оркестри, как смогвахте?
Отначало репетирахме тайно на сцената в Профсъюзния дом “Химик”, защото директорът не разрешаваше да пипаме пианото.Но ние използвахме понеделниците, когато той беше на оперативка в управлението и свирехме, докато не издаде изрична заповед и ни забрани.Тогава си намерихме място в стаите на музикалните школи към дома, в които имаше пиано. А Христо Ташев много ни се радваше, че така се запалихме по джаза.

Беше ли по това време джазът популярен като музика?
Беше, но още не бяха навлезли много млади джазмени, нямаше контрабасисти като Найден, повечето свиреха на баскитари. Постепено ние започнахме да ходим по участия. Станахме доайени на фестивала в Пловдив. Имахме Гала концерт със Стефка Оникян и нейния син. Бяхме сред редовните участници в Русенския джаз фестивал. Аз бях на първата среща в София, в Зала България, на първия джазфест по полски модел.

Кога всъщност станахте Акустично джаз трио? Кой ви помогна?
През 1986 година започнахме да свирим сериозно заедно, а през 1988-ма Костадин Ставрев, който оглавяваше културата в общината ни назначи на щат, отначало към Духовия оркестър, а после, както се казва, станахме самостоятелна институция. Същата 88-ма година взехме награда на фестивала “Асен Овчаров” в Сопот.
След демокрацията гостувахме на един международен фестивал в Община Каламаря, Солун, Гърция. Изнесохме няколко благотворителни концерта за деца с увреждания, а в публиката бяха и техните родители.
Беше толкова емоционално, затрогващо и след като се върнахме, стана традиция да свирим в Димитровградския дневен център за деца с увреждания.
През всичките тези години неразделна част от състава беше и Мария Арнаудова, която също е започнала в “Алхимици”-те. Нейният глас винаги е правил изключително впечатление, където и да сме свирили. Репе- тирахме доста и с удоволствие, може би затова концертите ни бяха посрещани много добре от феновете. Дълго време поддържахме Джаз четвъртъци в Клуба на дейците, нямаше събитие в Димитровград без наше участие. За съжаление успяхме да издадем само един албум по повод 10-годишнината на състава и то стана възможно с помощта на Общината и на спонсори като “Компакт”, “Пайнер” и др. А самата 10-годишнина отбелязахме с голям концерт при пълен салон в театъра на града.
Свирили сме с Людмил Георгиев, с Васил Петров. Даже ще кажа, че с Васил Петров само първия път направихме репетиция, по-късно вече само отбелязахме важните места в песните му.

Някой от твоите деца и внуци наследи ли любовта ти към джаза?
-Имам две дъщери. Навремето аз започнах с рисуване и продължих с музиката, а по-голямата ми дъщеря започна с музика – свиреше много добре на пиано, а продължи с рисуване. Завърши Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Има докторат по църковна утвар. А малката работи в солидна строителна фирма в столицата.