Светлана Николова с нова национална награда за поезия

На 1 октомври – Световния ден на поезията, поетесата и общественичка Светлана Николова беше отличена с втора награда в Националния конкурс за поезия „Акад. Николай Лилиев“. Церемонията се състоя в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“ в Стара Загора и беше част от Есенните литературни дни 2025 – един от най-значимите форуми за съвременна българска поезия, привличащ утвърдени и млади автори от цялата страна.

Наградената ѝ творба – стихотворението „Женска кръчма“ – впечатли литературното жури с многопластова образност, социална чувствителност и изящна метафора на женската устойчивост. Кръчмата, описана в стиховете, не е просто място от ежедневието – тя е граница между живота и смъртта, между светлината и раната, в която жените мълчаливо поддържат равновесието на един пиян свят, без сами да губят трезвостта си.

„Пазят главите си трезвени за пияния свят“ – един ред, който обобщава както духа на стихотворението, така и поетическата зрелост на авторката.

Светлана Николова е добре познато име в литературните и обществените среди – автор на книги с поезия и проза, носител на редица награди, културен активист и заместник-директор на ПГЕТ „Захари Стоянов“ – Харманли. Нейното творчество е не само емоционално и художествено въздействащо, но често е и ярко социално ангажирано.

Поетесата има дългогодишна традиция да посвещава своите отличия на родния си град – Харманли. И този път тя не изневерява на връзката между думите и мястото, откъдето тръгват.

С наградата от конкурса „Акад. Николай Лилиев“ Светлана Николова за пореден път поставя Харманли на литературната карта на България – не със сензация, а с поезия, която остава.

ЖЕНСКА КРЪЧМА

Над света са надвиснали дни – гъсти вежди,

иде зима. Бавно в кръчмата лятото гасне,

с чанти, пълни с болка, картофи и прежда

влизат жените и сядат по своите маси.

С навити ръкави на роклите сипват ракия.

Дълго мълчат или се карат на времето,

а в душите си режат, изплитат и шият

дрехи, истории, понякога себе си.

Кръчмата е без врата, но с олтари по ъглите –

мирише на родилна зала и пръст от гробище.

Жените събират от пода живота разхвърлян

и го натъпкват обратно в кожата му. 

Някое дете се втурва, наранено от бързане,

една от тях става, без да пита чие е –

натопява кърпа в ракия и го превързва.

Ракията е за раните. Те не близват от нея.

Пазят главите си трезвени за пияния свят.

Навън зимата празнува свойто рождение,

а в кръчмата – като атласи – жените крепят

равновесието между кръщение и погребение.

Светлана Николова