Проповед за първа неделя след Петдесетница – на всички светии

Братя и сестри,
Всичките светии, чиято памет почитаме в неделя, съставляват вълнуващо свидетелство за хората от всички времена, че принадлежат на Бога. Доказали са го с живота си, с направения избор, с делата си, а когато се наложи – и с мъченичеството си.
Свидетелстването започва от Иисус Христос преди две хиляди години. Той дойде в света, “за да свидетелства” (Йоан 1:7), за да разкрие пред хората Бог Отец със силата на Светия Дух. В кръщението Му се заяви първото свидетелство за лицето на Богочовека Христос, когато Светият Дух се явява във вид на гълъб и Бог Отец говори: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17). Същото се случва на планината Тавор, където се добавя поощряването “Него слушайте” (Мат. 17:5). И в двете случки от живота на Иисус Христос се изяснява формата и съдържанието на изповядването и свидетелстването, което е нужно да прави всеки християнин. Ние вярваме в троичния Бог, едно Божество в три лица. И единствената характеристика, която долавяме у Него, е любовта.
Почитането на светците отнема ли от величието на Бога, както някои напразно ни обвиняват? Съвсем не! Ние, православните, сме верни на учението и заповедите на Господ Иисус Христос и Неговите св. апостоли. Ние почитаме светците като верни приятели и раби на Бога, защото те представляват „храм Духа Светаго” (1 Кор. 6:19). Ние се прекланяме пред техните чутовни дела и подвизи, извършени от тях за Божията слава и с помощта на Божията благодат. Честта, която въздаваме на светците, всъщност се отнася към Бога. Затова църковното песнопение възкликва: „Дивен Бог во светих Своих!”
Като се позовава на Свещ. Писание и предание, Православната църква винаги е учила да се призовават светците с пълна увереност в тяхното ходатайство за нас пред Бога.
Братя и сестри,
Неделя на всички светии – тези безброй знайни и незнайни мъже, жени и деца, които не само открито изповядвали своята вяра в Христа, но и намерили сили заради нея да се отрекат от света и от хилядите неща, които той така изкусително предлага; намерили сили заради вярата си да понесат нечувани мъчения и издевателства и подпечатали принадлежността си към Христа с кръвта и живота си.
От нас за сега – слава Богу! – не се искат подобни подвизи. Но нека поне изпълним достойно и малкото, което се очаква от нас. А то е да бъдем християни не само по име, а и по дела, открито, спокойно и смело да изповядваме християнската си вяра. Защото откритата изповед е проповед – тя е призив към нашите ближни да се вслушат в думите на Спасителя и да се вгледат в делата Му, които и сега даряват утеха, живот и спасение на света. Така ние, всеки според силите си, ставаме съработници Христови и признавайки Спасителя пред човеците, записваме имената си в книгата на живота. Амин.