Очарованието на спомените

Пътят на човека ли е най-важен? И кой го е трасирал? Задавам си тези въпроси и търся разумен и ясен отговор. Разбирам, че всеки е свободен да избира посоката на своя ден, на своята възраст, на живота си. И въпреки волята ни, не всичко става по предварително и акуратно подготвен план. Всеки ден ни поднася някаква изненада, която често ни хваща неподготвени, защото сме загубили енергия, чувствителност, рефлекси и интуиция. Това, разбира се, е резултат от стремежа ни да си създадем условия, които да ни осигурят уют, ако може завинаги. А уютът предполага често леност и немара. Това пък от своя страна води до деградация на физическия и психическия ни статус.

Щом всеки избира своята пътека, ако няма външно грубо вмешателство, той носи и отговорност за съдбата си, макар че родители и близки, на основата на своя опит, се вживяват много често в ролята на ментори. Но те са отраснали в друга обществена среда, правилата са били други. Няма пълна стиковка между намерение и реализация. Ето защо е необходим нов подход във възпитанието на подрастващите – те да растат свободни като волеизява и отговорни.
Другите народи отдавна са разбрали необходимостта от достатъчност в желанието да се опекунства. Повече свобода и самостоятелни решения като спазва необходимата дозировка. И кой определя границите на тази дозировка – пак по-опитните, които същевременно поемат и отговорността за изявите на отрочето. Пък и на него така му е по-добре: без цели и без отговорности – само претенции и хленч. Тогава за какъв собствен път става дума? И за всеки личен неуспех, и за всеки провал виновен е някой друг.
А пътеката, по която вървим, е пълна с неочакваности. Винаги има нещо, което ни провокира, изненадва ни, понякога изпадаме в шок я от голяма опасност, я от омайваща красота. Та в този поход към неясното (много по-често) бъдеще ставаме свидетели на случки и събития или участваме активно (не винаги) в тях. Животът е пълен с такива чудатости. И живият човек трябва да пренаглася вътрешната си уредба, за да реагира адекватно на сигналите на Природата, за да е в хармония с нея, за да се превърне в неделима част от пейзажа.

И тука идва без пукот и трясък пунктирът по пътечката – еманация на спомените. А те са толкова много и от най-различен калибър – цветни и ароматни, предизвикващи по-скоро усмивки, отколкото униние. Това е така, защото събитието, ако е предизвикало в момента страх, стрес или ужас, отдавна е отминало и то вече не носи тази непоносимост от дори позабравения епизод в живота на човека. Останал е само тихият спомен за едно далечно премеждие.
Най-„продуктивни“ години, свързани със спомените на човека, са детските, юношеските и младежките, защото тогава човек е най-деятелен, има много контакти, светът за него още е една недотам открехната врата и какво се крие зад нея, не е много ясно. Любопитството надделява, защото то е много повече от един духовен нагон и понякога, въпреки риска, тръгваш към неизвестното, а то те очаква, за да отгърне нова страница от живота – тайнствена и привличаща. Така човекът постепенно узрява, става по-мъдър, по-уравновесен, но и по-статичен в поведението си. Такива са общо взето природните закони, а при тях няма реверанс. Стига се даже до комични ситуации – особено при дамите. Желанието им да бъдат привлекателни и неподвластни на времето води до безразсъдство и прекомерна суета, която е апотеоз на безумието. По-кротко, дами! Естетическите корекции не винаги са естетически. Природата е направила каквото трябва. Та в тези, младите, години човекът натрупва доста спомени, които много често стават повод за разговор в приятелски кръг.

Най-занимателни и емоционално наситени са спомените от ученическите години и от казармата за мъжете. Само една дума или образ са способни да взривят обстановката, всеки има какво да каже, да допълни или да осветли от по-друг ракурс събитието. И после… няма спиране!
Така в годините, когато натрупваме житейски опит, някак си с безразличие отминаваме случващото се около нас. То обаче се закодира в кората на мозъка и остава там, докато внезапно ни осени миналото, което после възкръсва с цялата си плътност – ароматът, палитрата от цветовете и… малко тъга. А работата на мозъка е била да съхрани тези далечни предшественици на нашето съзряване като в хербарий. И те да осветяват пътя – много по-често трънлив, с неочаквани виражи, който поставя на изпитание волята и надеждата на човека, неговата сила и готовност да се самоутвърждава. Такъв е животът! – казваше един възрастен мъдър човек, а ние се смеехме, защото не искахме да осмислим казаното, а и то ни звучеше като някакъв речеви шаблон без сериозен житейски контекст.
Ще се въздържа от употребата на сантиментални изблици и чувства, на думи, провокиращи сълзливи емоции, характерни за романтизма на 20-те и 30-те години от миналия век. Дали пък днешната тотална еманципация няма да ни донесе други беди? Кой знае?
Кога започва равносметката? Тогава, когато, както казва един български писател, бъдещето е много по-кратко от миналото. И тогава явно човек ще-не ще от позицията на годините си започва да анализира своя живот, припомня си малките победи и сривовете, които някакви обстоятелства са предизвикали. Детското и младежкото любопитство са се превърнали в жизнен опит, в дяволито намигване към белокосите… Спомените си остават, като отстраним екзотиката в тях, многоцветната им окраска и „победите“ в словесните схватки с неизвестен опонент – те са бисерите в нашето общо взето унило ежедневие. Безкраен героизъм и безкрайно щастие има само в приказките, митовете и легендите.

Спомените са безкрайно любопитни, когато са свързани с обществено-значими събития. Оценявайки тяхната стойност, много видни български интелектуалци „съхраняват“ за поколенията подвига на народа ни – неговата екзалтация и жертвоготовност. Само два примера: „Миналото“ от Стоян Заимов – просветен деец и революционер и Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания“. С това, разбира се, не се изчерпват хората, които споделят своето участие в обществените борби. Всичко останало е художествена литература, която, естествено, не е чужда на драматичните обрати в историята ни.
Спомените са като коледната елха, окичена с гирлянди и разноцветни светлини, готови да осъществят феерията.