Моите приоритети: Отговорността

Вече имах дързостта да предложа своето виждане по проблемите на справедливостта като част от общоприетия нравствено–етичен комплекс, като характеристика на вътрешния интимен свят на човека и неговата реакция към обществените и социалните сътресения. Или към почти незабележима случка със силен духовен и емоционален резонанс.

По реакциите следя за силата на моите духовни вълнения и каква сеизмичност предизвикват те. Резултатът за сега е почти нулев, но това не ме обезкуражава, защото си мисля, че не съм могъл да настроя така душевния си инструмент и вибрациите на неговите струни не са предизвикали чуждия камертон да поеме вълните на душата ми.
Продължавам да опитвам!
Сега мислите и чувствата ми са насочени към друг такъв силно градивен елемент по скалата на нравствеността и неговите етични измерения. Думата ми е за отговорността – предостатъчно експлоатирана от всички обществени полюси, които волно или неволно признават нейната основополагаща структура, само че ракурсът е различен – произхождащ от интересите. Това всъщност е постаментът, върху който е закрепена нашата нравствено–етична същност.
Искам още сега да отбележа – в тези личностни и обществени ценности няма приоритетна видима градация, няма и йерархическа стълбица, която да показва кой от тези нравствени елементи е най–важният. Но ако отпадне един от тях, се появяват каверните и се разклаща цялостния завършен духовен облик на човека, губи се взаимовръзката между отделните части на личностния му духовен строй.
Оттам започва развалата…
И така отговорността е много съществен елемент на човешката поведенческа същност. Разгърната, отговорността прилича на щит, който предпазва душата на човека от неволно направена грешна стъпка и жалонира следващия й ход – хоризонтът, към който трябва да се стреми, водейки за ръка страдалеца. Това е отговорността, която пречиства душата на човека, прави го високо морална личност, готова да се жертва не само за своите идеали, които изповядва във всеки миг, но и за чуждия живот. Тогава човекът намира своя вътрешен баланс, който крепи неговото духовно равновесие.

Отговорността е
етична норма – тя е
пречистената изворна вода,

която утолява жаждата на човешкото тяло и душата му, предава му нова енергия, така необходима за делата, които предстоят.
Тази висока нравственост, като тип човешко поведение, не е генетично обусловена, тя по–скоро е резултат от Еволюцията на човека.
Родила се е във времето, когато той е усетил дълга си към току-що създаденото семейство или групата себеподобни, което изисква ново отношение към човека до него и децата. Ако до този момент са действали други закони и зависимости, непосредствено свързани с оцеляването, т.е. първичните закони на природата, при които оцеляването зависи от рефлексите и интуицията като натрупан опит, дадени му от Майката – природа, то Еволюцията вменява постепенно дълг към семейството, неговото опазване и съхранение. И така крачка по крачка, невидимо и дълбоко същностно, у човека се формира едно ново чувство – отговорността пред другите за тяхното нормално, според условията битуване. В този случай формиралото се ново чувство се превръща в еталон за високата нравственост на личността и нейното вътрешно просветление. По това се отличава човекът от останалите живи твари. При дивите животни не се срещат подобни рефлекси и, ако ги има, те са основани на неосъзнат усет, свързан с оцеляването – ловуване, търсене и намиране на храна, реакция при евентуална опасност и т.н. Но всичко това е твърде далече от човека и неговата чувствена ориентация в пространството.
Отговорността не е иманентно присъща на човека, той не се ражда с тази основна личностна характеристика. Тя се формира постепенно в подходящата семейна и в еквивалентна обществена среда – уроците в училището и живота. Новороденото няма такава чувственост – възпитанието и средата го ориентират в сложните взаимовръзки извън утробата на майката, за да придобие опит, който полека–лека ще го доведе до избор, благодарение на постепенно оформилата се представа за заобикалящия го свят и последващата адаптация в него. В случая адаптация не означава безконфликтно възприемане на даденостите в живота. Детето съзрява в края на училищното образование и едва тогава ще има възможност на избор и оценка за протичащите социални процеси. И на позиция!
Проявите на чувството за отговорност, като висша форма на човешка добродетел, се открояват видимо при кризисни обществени ситуации, когато моралът на личността е в тежък конфликт със статуквото, когато нещата нямат вече безалтернативен характер. Тогава дали ще протестираш или не, е въпрос на чест и морал. И на отговорност пред себе си и пред другите – родители и деца, за които ти мислиш и се надяваш, чието бъдеще не ти е безразлично.

Човешката история е пълна с неувяхващи
примери за чутовни
подвизи,

себеотрицание, героизъм и високо чувство за отговорност в нейните пикови моменти, когато на кантара на Съдбата се мери смисълът на човешкия живот и неговата стойност. Да отдадеш единственото нещо, което притежаваш, без право на замяна е … Няма думи, които да могат да изразят бушуващите чувства у човека, когато се налага да даде оценка на подобно върхово изпитание и тленна разруха.
Спомените и паметниците не могат да заместят подвига и стойността на живота – тогава има само мълчалива съпричастност!
Безумието и алчността са в противоречие на осъзнатото чувство за отговорност и кристалната чистота на жертвите, загинали в името на нещо по–голямо и значимо от техния собствен живот. Там са проекциите на тази възвишеност, но в скалата за измеримост не са включени човешките чувства на преклонение, за тях няма мерни единици. Остава само дълбоката почит и безсмъртието…
Освен дребните съседски свади, съдбата на човешкото общество се е определяла често от прекомерно високите амбиции на своите лидери, които не щадят човешкия живот, за тях по–важно е да „останат“ в Историята.

Имало ги е някога, има ги и днес!
И човечеството ги търпи!

Обладани от тщеславието си, те губят ясна представа за нещата от живота, прекъсват кръвната връзка с Разума и започват да се считат за богоравни. Илюзии на лудите! И не носят никаква отговорност – нито морална, нито пред Закона. Претърпялата фиаско политика на цар Фердинанд, например, рискува да доведе до фалит българската държава, до нейното унищожаване. Смъртта на десетки хилядите войници във войните няма логично оправдание пред Историята. Смъртта на тези безименни герои е гавра с човешкия живот и тоталното му обезценяване.
И понеже отговорността се носи пред някого – величав пример в нашата история е титаничният подвиг на българските опълченци:
“България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!”
Отговорността нямат цвят и мирис, тя е преди всичко лична позиция или позиция на определена група хора, които изповядват една и съща представа за човешко поведение или морал. Тя е публичната изява пред „съзаклятието“ – обществено съсловие или партия, които имат свой собствен Кодекс с приети и спазвани правила за поведение и обществена позиция. Отговорността има своята препратка към ежедневието ни или към висшите национални интереси и идеали, когато трябва да се защитава целостта на държавната територия и животът на народа в нея.
Тя не е просто словесно упражнение за този, който губи позиции и иска, в критични за него моменти, помощ, която никога не е давал…
И този, който съзнателно е „забравил“ да сложи елементите на нравствеността в раницата си, е духовен инвалид и трябва да бъде съден от обществото, ако то има още сили за това и злодеите не са му ги отнели безвъзвратно.
Отговорността е личностна кауза!