Еднакво безумна с водата

Мими Михайлова, лъчезарна и песенна, събрала в стиховете си земя и небе, с пролетни цветове и есенни багри. В основа и вътък втъкава кенари, цветно словесен живота тъче.

За нея поетът Иван Николов споделя: “Меко,  деликатно и ненатрапчиво Мими Михайлова ни доверява сладостите и горчивините на своето женско битие.

Бяла череша, бяла надежда!

С бели ръкави, двете жени

Хромел въртят, мелят живота:

С пръсти го пипат, с поглед се питат….

Тръскат полите си двете ведно-

нито за посев, ни за брашно.

И ще продължи: “Тя пише по женски непосредствено – с драматични или лукави нотки, – но винаги сериозно.”

Писателят Иван Енчев ще каже: “Пролетният устрем на цъфтежа около нея я прави още по-ведра и зряла. Наред с неколкократното повторение на мотиви за пътуване и движение в пространството и времето, тя се прекланя и пред неповторимостта на водата – изворът на вечния живот.

Пъргаво утро, босо затичано

В стомна жътварска, извор налива.

Денят за нея е ведър и слънчев, преливащ от радост и песен. Денят е шарена черга,

по която от сутрин до вечер играят деца:

Слънце изгря в алено стръкче,

грейна денят,

като на покрив хвърлено зъбче.

Стиховете й са игриви, закачливи като пролетни звънчета, като пролетен ручей:

От слънчеви гнезда запяват птици и цветя

и детските очи, захласнати по детски,

откриват чудеса.

Поетът Тодор Биков ще допълни и двамата: – „Тя пее, пише, рисува живота с цветовете на небесната дъга.”

Денят е озарен от слънце и радостни надежди и тя отправя своето послание на влюбена: – До утре, с красивото събуждане.

И пак на път и по пътя себе си открива. По пътя сбира радост и надежди, цъфтеж и благодат. Странницата радва се на волността.

Позната и близка, чужда и далечна за други, тя е сред нас. Крачи с мислите на едро, на крачка пред себе си върви.