Децата стават агресивни и студени – защо?

Фани Кез

Понякога гледам едно дете и виждам не просто характер, а сигнал. Виждам поглед, който е твърде празен за възрастта му. Виждам нервност, избухване, безразличие, грубост, а понякога – студенина, която не е “модерна”, а защитна. И тогава ми става ясно: ние не сме изправени пред “лоши деца”, а пред деца, които растат в среда, която ги прави напрегнати, тревожни и емоционално недохранени.

Днес агресията не винаги е бой. Агресията може да бъде и грубият тон, и отказът от контакт, и нарочното унижение, и безмилостният смях, и липсата на съчувствие. А студенината – тя често е най-тежката форма на защита. Защото когато детето не вярва, че някой ще го разбере, то спира да показва какво чувства.

Според психоаналитичната гледна точка на Фройд, човек носи в себе си мощни импулси – желание, гняв, напрежение, които търсят израз. Когато едно дете няма здравословен канал да изрази вътрешния си конфликт, напрежението се превръща в симптом: агресивно поведение, избухвания, провокации или демонстративна студенина. Понякога това не е “лошо възпитание”, а защитен механизъм. Фройд говори за защитите на психиката – например изместване (детето е ядосано на родителя, но избухва върху съученик), проекция (приписва собствената си тревожност на другите) или регресия (връщане към по-детско поведение). Това са реакции на психика, която се опитва да оцелее в стрес.

Но има и още нещо: ако детето живее в напрежение, то започва да функционира “на режим атака”. И точно тогава агресията се превръща в език. Дете, което не е научено да назовава чувствата си, често започва да ги показва чрез поведение. То не казва “страх ме е” – то крещи. Не казва “не се чувствам важен” – то обижда. Не казва “липсваш ми” – то става хладно.

От друга страна, Ерик Ериксон обяснява развитието на личността чрез етапи и кризи, които детето трябва да премине, за да изгради здрава идентичност. Ако в ранните години детето не развие базово доверие към света, то носи вътрешна несигурност. Ако не развие автономност, то става или зависимо и страхливо, или агресивно и опозиционно. Акулко не се изгради инициатива и усещане, че “мога”, се появява вина, напрежение и компенсаторно поведение. А когато стигнем училищната възраст, кризата “трудолюбие срещу малоценност” става ключова: ако детето постоянно получава сигнал, че “не става”, то или се отказва, или започва да се защитава чрез нападение.

Тук се появява голямата истина, която често пропускаме: агресивното дете много често е дете с ниско самочувствие. То не е “силно”. То е несигурно. То се страхува да не бъде унижено, отхвърлено, пренебрегнато. И избира нападението, защото това му дава контрол.

Днес към всичко това се добавя и дигиталната среда. Детето не просто гледа клипове – то живее в постоянен шум, сравнение и стимули. Вниманието му става накъсано. Търпението му се скъсява. Емоциите му се разместват. Реалният живот започва да му изглежда скучен, а хората – “бавни”. И тогава емпатията, която се учи чрез контакт, разговор и истински преживявания, започва да отслабва.

Но най-тежкото не е телефонът. Най-тежкото е липсата на близост. Няма как да очакваме от децата да бъдат топли, когато те растат в среда, в която възрастните са постоянно изморени, напрегнати, раздразнени или отсъстващи емоционално. Няма как да учим детето на уважение, ако то вижда унижение. Няма как да учим на спокойствие, ако домът е сцена на напрежение.

В крайна сметка, детето е огледало. Понякога агресията му е отражение на агресията, която е погълнало. А студенината му е отражение на любовта, която е чакало, но не е получило по начина, по който му е била нужна.

Затова вместо да лепим етикети, трябва да започнем да задаваме правилните въпроси: Какво преживява това дете? От какво се защитава? Къде му липсва сигурност? Къде се чувства малко, невидимо, неприето?

Ако искаме по-добро поколение, трябва да започнем от простите неща: разговор, време, граници, уважение. Да учим детето да назовава емоциите си. Да го чуем, преди да го наказваме. Да го водим, вместо да го чупим. И да помним – зад грубото поведение почти винаги стои една тиха нужда: “Виж ме. Разбери ме. Помогни ми”.