Да докоснеш неуловимото

Разглеждам картините на художника Чавдар Перчемлиев. Преди години ме впечатли композицията “Препускащите коне”. Сега не я виждам, сигурно е продадена, да изпълва холовото пространство на някой ценител на динамиката и хармонията.

Конете, втурнали се неудържимо, като вятър. Пропукват копита в полето. Просторът с бяло петно като облак, повлечен от устрема на конете, литнали необуздано. Извор ли търсят или река, или се радват на свободата. И авторът като конете си препуска през времето с устрема да се докосне до непознатото, неуловимото.

Всяка замислена от него тема за картина е предусещане на багри и движение. После настройва и допълва до пълната хармония на излъчване на настроение. Усещането с всички сетива. Като усещането за дъха на морето, преди да го видиш, като хладния полъх на планината преди да навлезеш в нея, подобно на предусещането за излитането на птица, устремена да докосне с крилата си небето. С копнеж по нещо, което се намира по-нататък. Това е стремежът да събереш реалното и възвишеното в бъдното, когато птицата целува небосклона.

Гледам портрет на млада жена, в слънце огряна, с пролетен повик, изгаряща в “Мечти и спомени”. До нея композицията “Молитва” – къщи, окъпани от светлина. Къщи в слънце и в сянка, а зад прозорците – пъстър живот. Цветя, изгарящи от слънчева жарава. Едно обединено многообразие в единство.

И всичко това, събрано в общата гама на един тревожно търсещ дух, с който художникът насища своите картини. Картини, които греят със своята красота и оптимизъм като едно тържество на живота.