Величка Драганова: “Сляпо-глухите непрекъснато трябва да рекламираме какво можем и какво искаме”

Величка Драганова – председател на Национална асоциация на сляпо-глухите в България (НАСГБ)

Госпожо Драганова, за разкажете с няколко думи за Вашата организация?
Националната организация на сляпо-глухите в България (НАСГБ) изпълнява европейски проект за утвърждаване на добри практики и на утвърдените вече обучителни и рехабилитационни дейности.
Този проект ни даде много и дойде точно навреме, когато националната асоциация нямаше сграда, където да се помещава, а също и помещение за националния рехабилитационен център за сляпо-глухи, който е единствен по рода си в България към настоящия момент.
Независимо от пандемичната обстановка в страната дейностите, които трябваше да се извършват макар и по-голяма част от тях онлайн, бяха осъществени. Те влекат след себе си и големи успехи. Като казвам успехи, това означава, че самата дейност е дала много в преследване на целта на Националната асоциация на сляпо-глухите в България да защитава правата и интересите на хората с двойно сензорно увреждане.

Какво означава двойно сензорно увреждане?
Това означава, че има сетивен дефицит на двете сетива на човека, тоест не е нито само сляп, нито само глух, а и двата компонента съществуват и са винаги налице. Аз съм ги обособила в групи.
Едната това са слепи слабочуващи или пък слабовиждащи и тежкочуващи или нечуващи и слабовиждащи.
Тежката група са тези, липсват и зрение, и слух.

Така възниква въпросът как тези хора живеят, как тези хора осъществяват комуникация?
Не съвсем просто, трудности има, но не и непреодолими. Проблемът, който към настоящия момент ме впечатли, обикаляйки из страната, е, че по места хората и обществеността като цяло не са запознати с тази специфика, тоест с хора с двойно сензорно увреждане.
Това означава, че хората не знаят какво можем, какво ни липсва, какво бихме могли и какво искаме като помощ, за да може нашият бит да бъде равнопоставен като на всички останали участници в обществения живот.
Другото което искам да кажа, е, че хората със сляпо-глухота са не по-малко способни от всички останали участници в обществения живот. Те, когато извършват нещо, независимо от своите задължения, са много по-стриктни и по-старателни в изпълнението, отколкото на собствените си задачи.
Аз самата нося кръста на сляпо-глухотата още от дете. Родена съм глуха, ослепяла съм само на 33 години, видяла съм какво означава да си вадиш хляба посредством своето образование. Видяла съм и невъзможността да си вадиш хляба, когато вече сетивата ти изневеряват изцяло.
…Но все пак намираш начин, стига да имаш желание.
Това обаче се постига, ако има нужната информираност. Това се дължи на нашите съдбоносци по съдба, които трябва да уведомяваме. Трябва да алармираме непрекъснато, да съобщаваме на обществото, на нашите близки какво, от какво по-скоро, имаме необходимост, че да можем и ние да дадем от себе си.
Няма как всеки един да знае кой, кого, кому липсва и от какво се нуждае, за да бъдат удовлетворени нашите потребности. За да бъдат използвани нашите специфични възможности, трябва да има диалог между институциите, между хората с увреждания, с нашите близки също.
Ние обаче не трябва да злоупотребяваме с добрината и асистенцията на нашите близки. Конституцията повелява, че всеки един човек има право на личностно развитие, на свой личен живот, на който никой няма право да му пречи да си го ръководи, да определя така както намери за добре.

Какви проблеми срещата най-често?
Проблемите, които ни съпътстват, са непрекъснато и навсякъде. При самата социална оценка, когато се анкетират хората, кандидатствали за съответно някаква добавка или финансова подкрепа , се попълва един формуляр. Въпросите, които са поставени там, са дали можеш да носиш чаша, дали можеш да си облечеш дрехите, дали можеш да си пометеш, да си почистиш и т.н. Да, можем, всички слепи го можем, няма как да не го можем, но до вратата.
От вратата навън какво се случва. Едно лице със сетивни нарушения, едно лице което няма зрение, едно лице което няма слух, в коя институция би могло да отиде и да бъде вежливо обслужено.
Сега обаче се задължават всички институции да имат служители, които да владеят жестовете посредством които се осъществява комуникацията между глухите хора и системите за комуникация.

Как гледа обществеността на хората с увреждания?
Самата общественост гледа много скептично към хората със сляпо-глухота и ние самите имаме вина за това нещо. Ние непрекъснато трябва да рекламираме какво можем, какво искаме, какво бихме могли да дадем.
Посредници в случая се явяват служителите от Агенцията по заетостта.
Работодателите все още са скептични към наемането на такива хора поради факта, че може да се случи нещо като някакъв вид злополука. А злополука може да се случи с всеки един човек, ако има леко отклонение на вниманието – неконцентрираност.
Свидетели сме много често на трудови злополуки, което е допустимо и при хората с увреждания.
Бих казала нещо и за член 333 от Кодекса на труда, където работодател няма право да освобождава лице с увреждания.
Тука ще изразя своето негодувание, защото в прав текст и в контекста на това, че едно лице, за да бъде задържано на работа, тоест да продължи своята трудова дейност, трябва да докаже необходимите качества и обра-зование, за да продължи да заема това място. Въпросът е какво можеш, а не какво искаш.
Това че си с увреждания, не означава, че трябва да бъдеш поставен на едно място и никой да не може да те смени.
Националната асоциация на сляпо-глухите в България е редовен член на Европейски съюз на сляпо-глухите и на Световната федерация на сляпо-глухите.
Нашата организация е била винаги в челните редици на активните участници било то в годишно отчетно събрание, било то в изборни събрания.
Следвайки примера обаче на нашите съдбеници в Европа и в света, би трябвало и ние да отстояваме собствените си позиции, за да можем да получим и да бъдем удостоени с това което ни се полага, като членове и като участници в цялостния обществен живот.