Ценностите – мярката на живота

Предварително искам да направя едно уточнение за позицията си по някои от най-важните ценности, които българинът е заложил в преамбюла на своя живот. Без тях не би могъл да оцелее като народ и като душевност. Сменяли са се времена и епохи, сменяли са се господари – Дал Бог – на небето са се съвместявали различни богове, а народът е оцелял, защото е имал верни ориентири и правила, които да следва и отстоява. Това е била сламката, която го е спасявала в бурните води на времето. Оцелял и изпълнен с оптимизъм!!! Вероятно такива мисли са провокирали Иван Хаджийски, пишейки своята „Оптимистична теория за българския народ“.

Ценностите са тези, които рамкират живота на човека от началото до неговия край. Те са тези, които като демаркационна линия разделят доброто от злото, отвъд тази линия е зоната на тресавището, където като „волни птички“ се разхождат ония, за които правилата не важат, защото ги „ограничават“! И след като нагло са ги нарушили, приемат образа на смирението.

Как да не възкликнеш от необуздан гняв в този миг?

След което следва „всенародното“ почистване. Създава се съответната организация, призиви и реклами по всички медии, ентусиазъм и патетичен оптимизъм – всичко е налице. Това било Световен ден на почистването! А останалите 364 дни на какво са? За това гледам със скептицизъм на такива кампании: „Да очистим България заедно“. Иска ми се да обърнем монетата, да видим и обратната й страна. Повече искам да вярвам на чистотата и внушенията на приказката „Сливи за смет“ – да не разхвърляме и после да чистим, потривайки доволно ръце от свършеното, а да е чисто и светло навсякъде и винаги. Смешни и абсурдни са необявените съревнования – коя община най-много боклук е събрала. И кой чисти? – децата и послушните държавни чиновници, за които няма други варианти. А другите – „волните птички“ – просто нехаят, без свян и без угризение на съвестта. При това са недоволни – нямало кой да изчисти коритото на реката, което те замърсяват и затлачват, изхвърляйки всичко излишно от дворовете си в него, нямало кой да поддържа градинките и парковете и още, и още… Причини за недоволството има безброй. Въпрос на морал или безхаберие. Въпрос на консуматорско отношение към света!
Нали сте чували призивите на първите световни лидери да опазим света. Същите тези персони обикновено пътуват на официални посещения поне с три самолета – в единия е лидерът, първата дама и няколко бодигарди, във втория са стотина и повече съветници, а в третия са бронираните лимузини. Сещате се за какво!

Ценностите са нравствено-етичен комплекс от правила,

които са възприети от обществото, по него то оценява действията на отделната личност. Така всеки, който дръзне да наруши регламента, получава морален урок за поведението си. Присъдата е отрицателното обществено мнение и отношение. Тук не се включва завистта, която пък отключва негативизъм и неприязън към чуждите успехи. И колкото да не ми се ще, трябва да си признаем, че присъдата на обществото не е достатъчно сурова и ефективна, защото това е израз на страх от бъдещи беди и мъст. Всяко ненаказано зло ескалира, защото пред него няма бариери и преградни стени, а и червената лампичка у всеки от нас отдавна е угаснала. Мисля, че не абсолютизирам нещата. Иначе как ще си обясним убийствата, изнасилванията, обирите, демонстрацията на сила. И какво е обяснението? – били попрекалили с алкохола или дрогата, затова и нямали контрол над себе си.
А на другия бряг на реката, където и водата е по-чиста, и слънцето е по-щедро, продължаваме да си живеем тихо и почти безгрижно, защото вибрациите на злото не се усещат така драматично и ние лично не сме засегнати. Забравили сме поговорката, че когато мечката играе в съседния двор, ще дойде и у нас, повече ни импонира: „Преклонена главица сабя я не сече“. Горко ни! А когато ни връхлети торнадото на злото, търсим опора в чуждото рамо, което много често липсва, защото не сме си направили застраховката. А тя, застраховката, е непримиримост, добронамереност и благородство. Но в никакъв случай поза и показност, която много често се случва по Коледа и Великден.
Благородството е постоянна позиция в живота, него не можеш да замениш със сурогати или зле прикрито позьорство, което обаче непременно трябва да се тиражира в медийното пространство.
Примерът на дядо Добри от Байлово ни е необходим, за когото дарителството беше неговата осъзната мисия в този живот. Ето това е моралът! Този човек си отиде от този свят чист и пречистен като извора, който търсим цял живот.

Ценностите жалонират нашето битие, защото те са вътре в нас като естествен регулатор 

без укази и без фермани – те са ни иманентно присъщи като природата, сред която живеем. Те са това, което сме ние самите.

Формирали са се в продължение на стотици години и са нашето изконно начало и нашето ежедневно битие с всичките му страхове, с болката, която горчи и подлага на върховни изпитания физическия и психическия ни статус, след което укрепваме и сме готови за ново предизвикателство.
Ценностите са скелета на човешкото общество, загубят ли силата си, обществото се разпада, губи енергията си и започва разрухата. Така се е случило с Римската империя през V век. Ценностната й система е в пълен разпад – патрициите са далече от проблемите на плебса, сенаторите враждуват помежду си, народът вече не участва реално в управлението на държавата, на върха на пирамидата стои Императорът, който в суетата си се отъждествява с Бог, кичейки главата си със златни лаврови венци и рецитира поеми на фона на горящия Рим. В тези смутни времена каверните в организма на Империята стават все по-дълбоки и нелечими. Всичко е в разруха. И тогава идва времето на варварите. Те проникват все по-дълбоко в гърчещата се от страдания, болка и страсти Европа и плячкосват, ограбват и разрушават безмилостно една цивилизация. И така от Империята не остава почти нищо – нито дворците, нито пътищата, нито виадуктите, нито от естетиката на гениалните творци на тази цивилизация. Нищо!!! Не са случайно изречени думите на Цицерон, превърнали са се във вековна мъдрост и предупреждение: „О, времена, о, нрави!“ Каквито са времената, такива са и нравите. Римската империя се сгромолясва и потъва в прах и гнилоч. В тези драматични времена, изпълнени с много трагизъм, една епоха си отива безславно. Няма прегради пред нашествениците – нито Рубикон, нито крясъкът на гъските. Гилотината на времето хладно и безпристрастно разделя една епоха от друга. От едната страна е миналото, от другата – неясното бъдеще. Само в подножието на ешафода белеят разрязаните кости на хилядите загинали в Прехода и милиони осакатени човешки души.

И ако времето има само една единствена посока – от днешния ден към утрешния – то за човешките отношения това не винаги е така. Те следват хода на времето, но си имат свой собствен път, в който често се наблюдават меандри, породени от лъкатушещото движение на обществото, а не рядко се наблюдават и обратни завои, след което предстои ново напрежение, нови усилия и безмислено нажежаване на страстите.
Просто е нарушено статуквото, защото движението на обществото, преминало през зъберите и канарите на епохата слага своя дълбок отпечатък върху човечеството, то продължава своя еволюционен път, обогатява го физически, емоционално и духовно, превръща го все повече в човек.
Имаше и такива години, в които човекът се вживя в ролята на господар на природата, когато не само безогледно я разрушаваше, но се опитваше да я прекроява, изгодно само на него.
И така съвсем естествено стигнахме до опасност от екологична катастрофа, което не означава, че поумняхме. Алчността, сребролюбието, ниските страсти стоят над всичко. Над тях е само небе!
В основата на ценностната система стои семейството. Самото то като проява на неосъзната, подчинена повече на нагона потребност, е пример на висша добродетелност, при което няма писани правила, а преди всичко отговорност. Отговорност за съхранение на новосъздадената обществена единица, за продължението на рода, за отговорността пред всеки и пред всичко, за възпитанието на децата и т.н.

Това е еволюцията!

Тогава в тези дълбоки праисторически времена се проявяват първите проблясъци на взаимно уважение и зачитане достойнството на другия. Но това са само проблясъци, защото и до ден днешен правото е на страната на силния: мъжът бие жената, жената бие децата… Безкраен кръговрат!
Впрочем, всяко семейство има свои кодекс от правила – отправна точка за неговата жизненост. Но приоритетите са различни в зависимост от родовите традиции и нивото на образованост. Така че, ако за едно семейство приоритетите са образованието, кариерното израстване и утвърждаване, честността, почтеността и т.н., то други семейства имат други свои идоли, които не винаги се нравят на останалите членове на обществото.
Оттам идва и разноезичието, оценката на едно обществено явление е разнопосочна, каквито са и интересите на всеки отделен индивид. Такива „сакрални“ изрази като: „народът каза“ или „народът мисли“ са дълбоко неверни. Учудвам се на смелостта и самочувствието на някои персони, които имат дързостта да изричат тези думи без срам и угризение…
И отново се замислям за еволюцията като синтез на хилядолетното развитие на човека: във физическия смисъл – да, но духовното развитие и резултатите от него са с много въпросителни. Като че ли сме попреминали апогея! И още нещо. В този сложен сблъсък на противоречия се доказва само едно: животът няма само черни или бели страници, доброто и злото вървят ръка за ръка. Едното доказва другото и обратно. Иначе ще загубим остротата на рефлексите си, ще се лутаме и ще проиграем много ценно време и енергия до просветлението.
Цицерон е бил много прав и мъдър, когато в прочутата си реч в Сената против Катилина изрича божественото „О, времена, о, нрави!“. В тази своя гневна и изобличителна филипика (по Демостен) той прави своето прозрение – не нравите, а времето е първичното, то определя какви ще са нравите (в тях не се калкулира лицемерието, присъщо повече на висшите общества).
И модата следва хода на времето, тя няма свое отличително лице и върви покорно след първичното. Следователно и естетиката в нейните най-широки проявления е част от антуража на времето.

Тъй върви светът!

Много от ценностите, които човекът в древността е изповядвал, днес вече са покрити с прах и овехтели, на тяхно място идват други по атрактивни, носещи аромата на новото време. Еволюцията и тя кърши снага, за да се хареса. Като че ли на преден план (особено в изкуството) започва доминацията на лесно смилаемото, това, което събужда страстите и нагона. Навремето художниците първи се осмелиха (те са хора с подчертан свободен дух) да покажат голото човешко тяло, търсейки скритата естетика в него. И успяха, макар че Мона Лиза си остава непреходно явление в световната култура. И пластиките на Микеланджело, на Бернини – също. Следователно разголването за тях не е било самоцел, а търсене на висока естетика и философско прозрение.
Сега не можем да кажем, че сме гладни за зрелища, комерсиализмът дърпа конците, образно казано, в областта на изкуството и културата. За да демонстрират разкрепостеност, без притеснение прекрачват границите на т.нар. патриархален бит. Новите произведения на „изкуството“ изобилстват с „горещи сцени“, със свръхчовеци, които от най – сложните ситуации излизат сухи и невредими, силата на които е да решават междугалактически проблеми, в които непременно трябва да се яви някое грозно чудовище – мутант някакъв, опитващо се да навреди на „добрите“ земляни. Те обаче са готови, „героизмът“ им е подплатен с необикновени оръжия, водачите им са с неподозирани възможности и „обаяние“, за които чувството за страх от неочакваните катаклизми и природни стихии е непознато. Да продължавам ли още? Това резултат от еволюцията ли е? Или е обективно следствие от деформацията на нравите и ценностите, които сме изповядвали до сега?
Свободата на човека е многовековно въжделение и надежда. Заради нея много велики хора са загубили живота си. Мнозина от тях, които не се вместват в предписанията на официалната власт, са обявявани за магьосници, обладани от зли духове, за еретици, за луди и т.н. Резултатът от това е само смърт, така се изтгръгва злото, „заплашващо“ човечеството. Изборът е богат: кладата, от която Ян Хус е възкликнал – „О, Санкта семплицитас“, гилотината, бесилото, Гарнизонното стрелбище… Вероятно нишката на еволюцията се е скъсала отдавна, още от времето на Древна Елада и Рим, когато свободните граждани са имали право на волеизява и мнение на Агората и Форума по важните въпроси на Държавата. Това, според мене, не е движение напред в неговия духовен смисъл, а лутане и загуба на посока. Още Ботев заклеймява това уродливо обществено явление в епохата на Великата инквизиция, която продължава чак до Просвещението. И каква е цената? Погубени са най- светлите човешки умове и сърца, които бесовете и тъмнината на средновековния фанатизъм убиват.
Свободата не е фетиш, тя е освободена от времето духовност, тя е право на избор, тя е свободна мисъл и воля, тя е право, задължение и отговорност, но в никакъв случай не е утопия, не е празнословие, не е лицемерие и фалш. Тя е всичко онова, към което хората са се стремили от Древността, та до наши дни – Икар (от древногръцката митология като прекрасна метафора, която синтезира вечния стремеж на човека да полети), Джордано Бруно, Галилео Галилей, Ян Хус, онова тринайсет годишно пакистанско момиче, което се противопостави смело (така, както могат само 13-годишните) на статуквото. Като Левски, например. Със живота и смъртта си той се превърна в олицетворение на надеждата на българина за свобода, на всички хора по земята.

„О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си само с кръста равно!“
Величие и безсмъртие!

Не си заслужава да се говори за патриотизма само в сюблимни исторически моменти. Между свободата и патриотизма съществува един своеобразен паритет. Няма свобода без жертвоготовен патриотизъм. И патриотизмът не е привилегия на определена прослойка от народа, той е всмукан във всеки един от нас, той е нашата същност и идентичност, нашето осъзнато битие. Сигурен съм, че ще има възражения, използвайки сегашната действителност, че мнозина напуснаха родината си за по – добра реализация и развитие, което в никакъв случай не означава забрава или отчуждение. Коренът, ако е здрав и жизнен, си остава за цял живот такъв. В литературата има много такива примери.
Между редовете има много недоизказани думи – понякога гневни, понякога със силна доза огорчение, но не и отчаяние. Има много препратки към днешния и утрешния ден. Денят ни не винаги е сресан и подреден, има много ненужно напрежение, много драми и малко комизъм. Лицемерието и досадното тщеславие са се превърнали в норма и всички, които нямат воля и собствена позиция, им подражават. Обичайната им поза е коленопреклонност. Така и бурята няма да ги измете, ще си останат на мястото като тревата, която винаги следва посоката на вятъра.
Това не е носталгия по миналото, това е вопъл на будната съвест, която търси брод през мътилката на епохата…