Търновосейменските съзаклятници

Симеоновград | Тодор Пиличев

Едва ли има селище в Хасковска област така неразривно свързано с национално- освободителните борби на българския народ против турско робство, както Търново – Сеймен /Симеоновград/. Двете селища са дали името на града – с. Търново /сега кв. “Злати дол”/ и с. Сеймен, разположен на двата бряга на река Марица.
Със своето стратегическо положение, което заемат се оказват твърде удобни за развитието на революционната дейност. Силно развитото салджийство по р. Марица, превръща селището във важно речно пристанище, откъдето потеглят стоки за османската империя и строителството на Хиршовата железница през третата четвърт на 19 век, спомагат за икономическото замогване на населението, което в преобладаващото си мнозинство е българско.
Всичко това допълнено със съществуването на две църкви и две училища говори за силно развито национално чувство у населението.

Именно това икономическо и културно развитие е едно от най- важните условия за разрастване на революционното движение. Затова и търновосейменци стават пионери в борбата против османското робство в Хасковския край. Будните местни люде – Дойчо Аладжов, Делю Точев /Пехливанина/, Димитър Паскалев /Куция даскал/, Георчо Караколев и др. са първите проповедници на революционните идеи.
Това не убягва от погледа на Васил Левски, който по време на своята втора обиколка из страната, през втората половина на месец май 1869 г. не пропуска да посети Търново Сеймен. Преоблечени като богати търговци на жито Васил Левски и Ангел Кънчев пристигат в селището и още при първата си среща с местните младежи се заклеват пред пистолета и камата на един от островите на река Марица в местността „Телчарската ада“, с което се слага началото на един от първите революционни комитети в Хасковския край.
В своите „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов споменава, че съзаклятниците избрали за председател на комитета салджията Дойчо Димов Аладжов, като предплатили 20 абоната на в. „Свобода“. Същият факт се потвърждава от Стоян Заимов и поп Минчо Кънчев, който в своята „Видрица“ споменава- „Селата, в които най- напреж се откриха комитети са: Търново – Сеймен… Не са уточнени имената на съзаклятниците, но техните имена намираме в летописната книга на църквата „Свети Николай“, според която членове на комитета са били: Дойчо Аладжов, даскал Динчо Чакъров, Сидер Караколев, Слави Праков, Димитър Паскалев, Делю Точев /Пехливанина/, Георчо Караколев, Димитър Тенев и други.
И интересно е да се отбележи, че малко преди идването на Апостола, през 1868 г. същата тази църква е изографисана от Георги Данчов Зографина и една от иконите в църквата – на Св. Никола е правена по поръчка на посетнешните съзаклятници, запазена и до сега.
Поп Минчо Кънчев ни дава и представа за Сеймен тогава като пише: „Сеймен – 200 къщи, църква и училище с 65 ученика, учител им е Димитър Паскалев с еднократна плата 2400 гроша и 10 кила жито. Наши 25 души с 6 чифтета, 19 кавала чакмаклии, събрани 100 гроша.“ Това той установява като човек назначен от Старозагорския комитет по проверка на училищата и комитетските работи през август 1871година.

Каква е била дейността на революционния комитет?

Оскъдните сведения говорят, че пушките си съзаклятниците са доставяли по различни пътища, а хладното оръжие са купували от Габрово. В черничевите градини край селището, революционните дейци са се обучавали тайно в боравене с оръжието.
По време на своето второ посещение в Търново Сеймен, Васил Левски отсяда през 1872 г. в къщата на родолюбивия българин Бойчо Хадживелев, където е създаден революционен комитет в с. Тръново. В неговите редици влизат: Донко Хадживелев, Бою Вълчев Карабоев, Гочо Пенев Биллията, свещеник Тачо Добрев- съсечен по- късно от турците край с. Калугерово, Божин Добрев и Янаки Поппенев. В тази къща, превърната по- късно в етнографски музей“, може да се види как една от дъските на пода, добре замаскирана, е служила за  тайник.

По-късно като служители на гарата в Търново – Сеймен чести гости на родолюбивия българин са известните революционери – Захари Стоянов и Георги Икономов.
Извършената от Васил Левски огромна организационна работа в страната не остава скрита за турските власти. И пръстенът все повече се свива около революционните дейци.
“На 27 декември 1872 година /стар стил/, както се известихме от телеграфа, че е уловен Васил Левски, не поверовахме, защото беше и от отче Матея, навън по работа”, пише в ръкописните си спомени Христо Иванов – Големия. Веднага под ръководството на заместника на Левски в Южна България – Атанас Узунов, започна трескава подготовка за освобождението му по случай, че бъде откаран на съд в Цариград.

Планът се съставя от Атанас Узунов,

а изпълнението му е възложено на Старозагорския революционен комитет. В него се предвиждало да бъдат организирани четири засади: първата – между Търново – Сеймен и Каяджик / днес кв. “Раковски“ в Димитровград/, втора- между Пазарджик и Ихтиман, трета – между Пловдив и Поповица и четвърта – между Поповица и Първомай. Главната засада е имала за опорен пункт Търново – Сеймен. Ето какво пише по този повод в своята книга „Миналото“ Стоян Заимов: „ Ония от читателите, които са имали високата чест да пътуват по железницата на Барон Хирша от Пловдив за Одрин, забележили са, че между станциите Каяджик – Търново Сеймен, железницата минава през една тясна и ниска клисура по дъното, на която лъкатуши река Марица. Линията върви по десния бряг на реката.

На 3 януари 1873 г., в Казанат клисура се явиха двама ловци турци, въоръжени с чифтета и придружени с две ловджийски кучета. Палетата /кучетата зайчари/ тичаха и джавкаха по заешките следи, оставени в рохкавия сняг. Зайчарите джавкат, а ловците турци, пешком на 20 крачки разстояние един от друг, замислено вървят край железните релси. Високият и плещест ловец, що вървеше от зад, няколко пъти се наведе над релсите и дълго време им чете някаква си молитва. С восък в ръкъ той сне образците на витлата, с които се завитляват /забурмяват / релсите. Образците на няколко витла, заедно с восъка влязоха в една малка кутийка, приготвена нарочно за това. Кутийката с восъчните отпечатъци, от своя страна, влезе в ловджийската чанта на турчина.
Турчинът, що открадна образите на витлата, бе чорбаджи Цвятковия син, Атанас Узунов, оня, който с калугерски дрехи се измъкна от Велико Търново и замина за Атила /Стара Загора/ да приготвя засади. Вторият, нисичкият, набитият с мускули турчин ловец, бе Бойчо Русев от село Гюрюджи /Преславец/- един от най- верните и предани селяни на комитетското дело. Ловците турци, след като снеха образите на витлата и след като убиха няколко заека, се запътиха за Търново Сеймен. Пренощуваха в Сеймен в дома на Дойчо Аладжов, председател на Сейменския комитет. На другия ден ловците турци със зайци на рамо хванаха пътя за Стара Загора.
Между атилци се намери майстор железар, който по заповед на Коля Ганчев изработи четире ключа по восъчните образци, донесени от Узунова.
На 27 януари през нощта фенерче някакво си освети железните релси, над които преди няколко дни един турчин се наведе и на восък отпечати образците на витлата им. Фенерчето държа Бойчо Русев, а с ключовете работи Узунов. Две от витлата се развитлиха, ала третото силно упорстваше. Жилестата ръка на Бойчо пипна ключа, завъртя го силно, бурмата изфръкна, Атанас ритна с крак, релсите се раздвоиха, съзаклятнизите се изгледаха радостно. Радостта им бе велика, сърцата им тупкаха силно, очи им светнаха от тържество…
– Свършено, Левски е свободен – с детинска увереност каза чорбаджи Цвятковият син.
– Само да го прекарат по тоя път – допълни бъдещият защитник на знамето при Стара Загора.
Пристрените турци разкопчаха два чифта релси. Можеха да разкопчеят и шест чифта и шестна-десет, но нямаше нужда: сега се правеше само предварителен опит за изваждане на релсите.
След извършената проба всички били уверени, че започнатото дело ще завърши с успех и Левски ще бъде освободен. На 30 януари 1873 г. Атанас Узунов заповяда да се сформира четата, която да плени влака. На 3 февруари всичко било готово, четниците наброявали 25 души конници, чийто сборен пункт за действие бил Търново Сеймен.
Търново Сейменският революционен комитет бил в центъра на тази акция, а Дойчо Аладжов и членовете на комитета били в трескава подготовка за това велико дело.

За съжаление в първите дни на февруари в Стара Загора пристигнала шифрована телеграма от София, която съобщава, че Левски е обесен.
И след смъртта на Апстола Търновосейменският комитет продължава да съществува в пълния си състав до месец май1873 г. В Хасково на 3 май се извършва известното хасковско приключение. При опит да бъде убит хасковският гръкоманин хаджи Ставри Примов, Атанас Узунов е заловен от турците и подложен на разпит. Той разкрива нишките на революционното дело в Южна България.
Над 25 души от Хасковско, Чирпанско и Старозагорско били заловени и заточени в Диарбекир. В числото на заточените бил и председателя на революционния комитет в Търново Сеймен Дойчо Аладжов. На следствието, водено през юни 1873 година в Пловдив, е направена очна ставка с Атанас Узунов, на която Дойчо Аладжов потвърждава, че се е срещал с него в Търново Сеймен: „Да, госпо-дине, това е Атанас Узунов – отговаря пред съда Дочо Аладжов.
– Един ден, когата щяхме да имаме надбягване с коне в нашето село, беше дошъл в бакалницата и се срещна с мен. Говори много за написаното в писмото, на български език, което сега ми беше прочетено, т.е. за теглото, което теглим от заптиетата, за мъките, които понасят бедните, и каза, че за да се пресече това и за да се намери изход от това положение, навсякъде имало организация и че тук трябва да се създаде такава организация.“
От този процес Дойчо Аладжов е осъден през 1873 г. на вечно заточение в Диарбекир. По това време комитетът почти престава да съществува. Когато влакът, който откарва Дойчо Аладжов и неговите спътници за Турция на 1 юли 1873 г., спира на гара Търново Сеймен, въпреки очакванията на Дойчо Аладжов, че ще го изпратят, хората от комитета на гарата се оказали само най- верните му приятели Христо Халачена и даскал Димитър Паскалев. Както свидетелства поп Минчо Кънчев, всичко друго се било изпокрило.
Това е още едно доказателство, че комитетските хора, изплашени от турските репресии и тежки присъди след Хасковското приключение на Атанас Узунов, временно преустановяват дейността си.
Но не се минала и една година и през 1874 г. във връзка с разкритото оръжие в Румъния, адресирано за Стефан Стамболов, последният бяга в България. Преследван от турските власти, с фалшив паспорт от Зтара Загора, той поема за Харманли. Пътьом се укрива в Сеймен при един от съзаклятниците – Дельо Точев Пехливанов, който по-късно го свързва с френския търговец Юзе. Опакован в сандък за стока, той бил прекаран до Харманли, където го укрива известният патриот Ради Иванов.
Съставът на търновосейменският революционен комитет напълно се обновява след две години. Захари Стоянов, който през 1875 г. бил телеграфист на гарата, пише в своте „Записки по българските въстания“, че комитетът бил съставен предимно от железничари. Негови членове са: Стефан Георгиев, Стойчо Петков, Гено Атанасов, Койчо Георгиев, Ради Иванов, Петър Иванов, Георги Икономов, Никола Табаков и др.
На 15 август 1875 г. в Търново Сеймен пристига от Стара Загора пратеникът Андрей Мончев, който разнася прокламацията, съчинена от Христо Ботев и Стефан Стамболов.
И отново пламва борческият дух на търновосейменци. По време на Старозагорското въстание Стефан Георгиев организира чета от 105 юнаци, за байрактар на която бил определен Койчо Георгиев. Но Стефан Ге- оргиев бил заловен и и обесен през пролетта на 1876 г.
Не по-радостна е съдбата и на останалите съ-заклятници. Заловени и обесени през 1877 г. са: Димитър Паскалев – Даскала, Стратия Точев, Сидер Караколев, Делю Точев Пехливанина, даскал Динчо Чакъров, Слави Праков, Бою Вълчев Карабоев – убит по пътя за Одрин, Георчо Караколев, Донко Хадживелев и Тодю Пенев – излежават присъди в Одринския затвор.
Със своята героична смърт, членовете на търновосейменския революционен комитет остават до край верни на клетвата, дадена пред Апостола.
Живи са спомените за героите от онези героични дни. Много от улиците в Симеоновград носят техните имена.