Щурият празник Бабинден не е вече същият, както преди години

Днес Бабинден не е онова, което беше. И не се празнува така както някога. С тази констатация започва разговорът ми и с двете ми събеседнички – осемдесет годишната Петра Маркова и бившата санитарка в Акушеро-гинекологичното отделение Пенка Семерджиева, на 70 години. И двете са родили децата си в болница, но помнят разказите на своите майки за тяхното раждане, както и спомените им за най-святото задължение на жената – раждането на деца и шумното празнуване на Бабинден.
Петра Маркова разказва:
– Родила съм се на Цветница и съм едно от трите деца на майка ми. Като наближило раждането, баща ми повикал известната тогава в Тополовград баба Василка. Тя е помогнала при раждането ми. Тя е изродила много деца тук. Навремето така е било – макар и самоуки, тогавашните акушерки били бабите, така ги наричали. Те помагали, но при тежки раждания се случвало най-лошото. Чувала съм, че когато бременна се замъчи и не може да роди З-4 дни бабата-акушерка слагала сено от билки под нея, за да може да роди .Разказвали са ми, че на дъщерята на моята леля, която не е от тук, не е могла да помогне тамошната баба. Детето идвало седалищно и родилката починала заедно с детето. Слушала съм разкази, че много често родилките раждали на къра и са режели пъпчетата на децата направо с кавърмата. Жените са работели до последния ден тежък физически труд. Запомнила съм един случай, който ми е разказала мама. Бременна жена жънела на нивата и много й се припило вода. Поискала разрешение от майка си да отиде да пие, но майката не й разрешила, докато не се изкара чакъма. С жената се случило най-лошото, а хората направили песен от този случай. И сега си спомням думите й.
Грозданка дума майка си:
– Мале ле, стара майчице,
мен ми се ода припило,
ка ида мале да пийна.
Мама Грозданка отвръща:
– не мой си майка отива.
чакъма да ожениме.
Под сянка като седнеме
тогава ода ши пием.
Както Грозданка жънала,
тъй на чакъча паднала,
паднала, та си умряла.
Не можа дете да роди,
не можа майка да стане.
– Виждаш ли – продължава баба Петра, какво е било. Каквото е орисано. Пък това го правили орисниците на третата вечер след раждането. Според преданията те били три жени. Каквото орисат, това ще стане. Чувала съм, че ако новороденото бебе има голяма сестра или брат, мятали по една дреха на люлката на бебето. Вечерта на сън те научавали своята орисия за кого ще се оженят или омъжат.
Баба Петра си припомня още как майка й правила голяма пита на Бабинден, обличала новата си премяна, вземала голяма тъкана кърпа и калъп домашен сапун и отивала при бабата да й полее и да я поздрави. После започвал женския празник. Сега щурият женски празник не е вече същият. Промениха се и хората и времената – допълва баба Петра.
Пенка Семерджиева e работила 10 години като санитарка в бившето Акушеро-гинекологично отделение на тополовградската болница.
– Аз съм родена в село Срем. Тогава в селото нямало акушерка. Мама ме родила както мажела с червена пръст земята вкъщи. Била сама. Извикала комшийката да ми върже пъпа. Шест деца е родила и много ми е разказвала. Така стана, че аз отидох на работа в болницата точно там, дето се раждат деца – разказва бившата санитарка. Направила го с голямо желание, а към това отделение я насочила старшата сестра Пенка Вълчева. Уверила я, че е тъкмо за там и че работата ще й приляга. Така и станало. С голямо желание започнала и изкарала цели десет години, докато дошло време за пенсиониране. И сега разказва с много умиление за онова време.
– На първото раждане, на което присъствах, бях много притеснена. После свикнах. Знаех, че мъките са за добро, човек се ражда. Какво отделение беше! Светеше от чистота. Хубаво, пълно с хора. Имам много хубави спомени. Работихме с мерак. Помагахме на акушерките да се грижат за бебетата. Понякога се стигаше до десет бебета. Много им се радвахме и големи грижи полагахме и за майките. А докторите, какви бяха! Д-р Башаева, д-р Лафчиева, старшата акушерка Дора Донева – сърцати, добри, усмихнати и много ка-дърни! Много близки и много отговорни бяхме всички – лекари, акушерки, санитарки. Треперихме, като се звъннеше на вратата. Тичане голямо, но като се роди бебето, беше най-хубаво. Всички се радвахме заедно с родилките, с татковците, с бабите. Най-весело беше на Бабинден. Събирахме се всички, канехме и от другите отделения. Идваха жените, които са родили през годината с подаръци, с букети, с почерпка.
Сега нищо не е същото. Мъчно ми е като отида на болницата. Няма го отделението и едно тихо-тихо. Не се раждат деца вече. Ако не е д-р Башаева, няма кой да консултира бременните, макар че са много малко. Срещнах я днес в магазина. Пазаруваше, за да се подготви за празника. Знам, че не е същото като някога. Но почерпка ще има и спомените ще се върнат.