От древността до 1393 г.

Нека да започнем дългото си пътуване във времето и разказа за историята на хората населявали, населяващи и днес Сакар планина и долното поречие на р. Тунджа.
Предстои ни да разкажем една дълга приказка, въоръжете се с търпение.
Приказката разказва за живот и смърт, за радост и тъга, за вярност и любов, за предателство и злоба, за духа и безверието, за морен труд и весели празници, за хора градили и рушири, за тези които с живота си са били историята на Сакар планина и долното поречие на р. Тунджа от хиляди години до ден днешен.
Приказка за историята на човека, започнала от няколко хилядолетия назад, но която е капчица в нищото, от незнайната дълга история на космическото камъче, наречено Земя.
Антропогенното ежедневие от древни времена до ден днешен, което ни е завещало местното население, е представено от хиляди човешки останки, разпръснати из цялата Сакар планина.
Навсякъде, наистина ,Сакар планина е била човешко убежище от древни времена.
Всеки се е маркирал, мегалити, светилища, некрополи, селища, крепости, сгради и др. едно до друго, едно връз друго, само времената са били различни, тях никой не може да ги спре, те нямат измерения, човешки, и не могат да бъдат обхванати, с дребната човешка мисъл.
А дребната човешка мисъл не е претърпяла голяма еволюция, от древността до наши дни.
Все същите основни страсти /за богатство, власт и религия/ владеят човешкото съзнание, страсти, които са му причинявали многократно болка и страдания във времето. Страсти, които основно са определяли човешкото поведение и са основа на човешката история
В историята и ежедневието на хората от Сакар планина и долното поречие на р. Тунджа винаги ръка за ръка по дългия житейски път са се съвместявали – оцеляване, богатство, вяра, борба, поколение и неизбежен край, а после …, това е въртележката на живота, една и съща от хиляди години, до сега.
Ние сме чеда и рушители на майката природа, наша майка, с нейната велика търпимост и благосклонност. Природата ,която ни приютява и храни, търпи все още дребните човешки страсти, които вече са болезнени за нея.
Ние, които винаги сме мислили само за себе си. Какво ни очаква нас, за делата ни… Наказание, което предстои, наказание ,което ще бъде предизвикано от самите жестоки глупаци, които природата приютява и търпи.
Времето, което лети, не спира, раждане и смърт, нескончаем кръговрат, бебешки плач и тишина, борба за оцеляване и буренясали гробове на хора които са били, някога, дали всичко това има някакъв смисъл, времето изтрива всичко, а какво е времето …
Началото е обвито в мрак и хипотези, а настоящето и бъдещето лудост безкрай, стари грешки от хиляди години – за власт, богатство, суета и предрасъдаци, омраза и човешка глупост, грешки, които се въртят непрестанно, едни и същи в историята на човек.
Хиляди години и никаква поука и развитие към нещо по-добро. Призиви празни много, действия практически никакви, явно така ще бъде до края, нелепата саможертва на този животински вид, който унищожава себе си и много други, а има вероятност и да унищожи и обиталището си, това красиво камъче, наречено Земя.
И все пак…, началото, какво е било…, кой го е поставил…, следите, имали ги, няма ли ги… ,истина ли е, или празни размиващи се във времето хипотези? Да, начало е имало, сигурно е, но какво е било и кога е било…?
Изучаването на живота и културата на най-старите земеделско-скотовъдни племена, живели на това камъче Земя, има все още важно значение, тъй като тяхната култура е основата, върху която в много отношения е изградена цялата по-сетнешна човешка цивилизация.
Това е така, защото в тая отдалечена от нас епоха, от която ни делят хилядолетия, е поставено началото на различии отрасли на стопанския живот, на техническия и културен прогрес на обществото, а може би е заложено и неговото самоунищожение.
Проучването на праисторическите селища в България и в района дават сравнително добра характеристика на пра-живота по нашите земи и културата на най-старите земеделско-скотовъдни племена, които са населявали нашите земи през най-старите в човешката история – палеолитна, неолитна, каменно-медна и бронзовата археологически епохи.
През последните два геохроноложки периода – плейстоцена и холоцена, в моделирането и преобразуването на природната среда се намесил и човекът, бъдещият неин покорител, приятел и враг. Праисторическият човек е населявал Сакар планина и долното поречие на р. Тунджа.

Снимка: Интернет