Една от най-българските дати – 28 февруари 1870 г.
8 минути
Има една дата в българската история, на която никой не обръща внимание. Нашият народ е участник в една велика епопея, в едно велико и важно време, в една широка и мощна вълна, достигнала до бреговете на победата. Дълбоко проникнати от национално съзнание и фанатично уверени в правотата на своето велико дело, народът ни не се плаши от нищо, дава всичко от себе си, за да достигне без помощта на Великите сили до своето ОСВОБОЖДЕНИЕ.
През 1396 г. България пада под турска власт.
„Турците не искали да се бъркат в духовния живот и в църковното управление на покорените народи. И верни на тая си политика, те не посегнали върху църковната свобода на българите и върху независимостта на тяхната църква Унищожаването на тая независимост е по-скоро дело на Цариградската патриаршия, която прибягнала до всички средства и най-после сполучила да убеди турското правителство да бъде закрита Търновската българска патриаршия” /Четиво по Българска история от Иван Кепов 1931 г. стр. 107/.
По време на османското владичество българите са лишени от собствена църква и се намират под върховенството на Цариградската. В резултат просветата и книжовното дело западат постепенно, а налагането на гръцкия духовен клир се отразява негативно на народностното самосъзнание на българите.
Времето от 1774 г. до 1828 г., когато Махмуд II успява да наложи ред в Империята, е много тежко за живеещи в Румелия. Кърджалии, с разбойници от всякаква народност и вероизповедание, нападат, грабят, убиват и безчинстват с населението в тези земи. Палят имотите им.
От друга страна, само за тези години след Руско-Османски войни /1771 г., – 160 000 българи, 1791-1792 г. – 360 000 българи,/ били изселени в Русия над 520 000 българи.
Патриарх Самуил I живял с мега идеята да възстанови и създаде Велика Византия. Същия през 1767 г. издал окръжно до гръцките владици в Българските земи, с което им заповядва да се унищожат икони, книги, пергаменти и надписи на български език. „Изкоренявайте колкото е възможно по-скоро българския език, защото след време той ще ни унищожи.” Тази борба вземала вече политически характер.
С настъпването на Възраждането редица прогресивни български водачи осъзнават вредата от липсата на Българска църква. Опитите на фанариотите да унищожат народностното самосъзнание на българите довеждат до желанието на последните да скъсат с Цариградската патриаршия и да възобновят националната си църква.
На 09.10.1849 г. била осветена църквата „Св. Стефан” в Цариград въз основа на издаден за това специален султански ферман, първи политически акт, с който султанът ни признава за милет. „Молете се богу за султана, който призна и вас за народ”, заявява министър Мехмед Али паша при връчване на фермана.
На Великден, 3 април 1860 г., Иларион Макариополски провъзгласява отделянето на българската църква от Патриаршията, като по време на литургия не споменава името на гръцкия патриарх, както повелява църковния канон. Това предизвиква всенародно удовлетворение, но официалното уреждане на въпроса отново се усложнява поради съпротива на Патриаршията. Тогава лидерите на българската църковна община са подложени на репресии.
На 28 февруари 1870 г. с ферман на султан Абдул Азиз е създадена Българската Екзархия – първата официално призната българска институция след близо 500 години османска власт. Тя става факт благодарение на започналата през 30-е години на XIX век църковна борба, султанските реформени актове от 1839 г. и 1859 г., известни като Хатишериф и Хатихумаюн, и дръзкият акт на скъсване с гръцката Вселенска патриаршия от 3 април 1860 г. и не на последно място с помощта на висши сановници от Империята. Според фермана екзархията теоретично покрива всички земи, населени с етнически българи – историческите области Мизия, Тракия и Македония. Българите обаче са оставени сами да организират епархиите, което налага и след 1870 г. борбата с гръцкото църковно надмощие да продължи.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанският митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим.
На 28 февруари 1870 г. османската власт провежда Референдум на територията на днешна Македония, на който гласувалите се обявяват за българи, а не за гърци, сърби или македонци и гласуват за Българска екзархия.
Референдумът протича под стриктния контрол на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия, така че не може и дума да става за някаква пробългарска манипулация.
„Когато се възприемат и зачитат основните положения на дадена религия от цял народ, той се обособява като цяло в единомислие и единодействие, намира се във възход и достига големи достижения в духовния и материалния свят… Църквата е общество с равни права и задължения на всичките и членове. Вродена е способността на човека да вярва в справедливост и правда и е в постоянен стремеж, за да ги достигне…”
Църквата обединила около себе си всички българи, като успяла да ги предпази от асимилация. По този начин тя е успяла да изгради от българите борчески елемент способен да извоюва своята църковна и политическа независимост.. Тя е дала грамотност и книжовност на българите и не само на нас. Под нейна егида се създават училища и читалища и така се бележи на картата на империята къде е българското.
„Църквата е поставила основите на общината, като под това понятие се разбирало наистина една административна община за българите по онова време, защото целият административен живот е бил съсредоточен там. Българите са участвали при равни права на избиратели и избираеми в църковната община. Избирали са: църковници, стареи, учители, мухтари и пълномощници пред турските съдилища. Избирали са най-честните, най- умните, най-добрите. Църквата е разглеждала съдебни спорове. Тя е правила финансови облози, благоустройство, благотворителност. Поставила е основите на Кооперативизма – един за всички и всички за един. Църквата е имала грижата: да уславя пазачи на лозя и бостани с еднаква плата в натура от всички домакинства: да уславя динкари, дрънкари на памук, бичкиджии на дъски, железари и ковачи, които на една строго определена цена „на парче” да извършват съответната работа на всички членове българи. Църквата е вършила обща продажба на земни произведения… Чрез църквата са правили обща доставка на дървен строителен материал, на желязо, сол…Църквата е създала художествен устав към живопис, пеене, речетативно четене и реторика… Строила е други молитвени домове…”
Виждаме как се създава една нова, своеобразна администрация в българските земи, оглавена от църквата. Създават се основите на една нова държава, за която са милеели живущите по тези земи. Това е била тяхната мечта. И на кого от Великите сили е попречила тази новосъздаваща се държава? Кой е поискал да я унищожи в процеса на нейното създаване? На тези въпроси нека читателят да отговори сам за себе си!
Извадките с кавички са от книгата на Марко Сакарски „Сто годишнина на църквата “Св. Атанасий”
