Чрез музиката Ежко търсеше свободата

На 31 януари 1953 година е роден Веселин Атанасов, една ярка личност на Харманли, която остави сериозни следи в културния живот на града и в продължение на години бе символ на свободата, на новото време, на свободния дух.
През комунизма той даваше на хората онова, което държавата забраняваше, защото се определяше като западно, което по това време бе синоним на упадъчно. Това ни внушаваше Партията.
Благодарение на таланта на харманлиеца не само младите, а и будните хора през този мрачен период научаваха и слушаха най-новите хитове в музиката, които бяха популярни в цивилизования свят.
С китарата си Ежко забавляваше хората. Тя бе модерен инструмент и се превърна в средство, с което можеше да се прокарва незабележимо западната музика. Въпреки че разпространението й в соц страните умишлено се ограничаваше, много от местните партийни величия с любопитство надаваха ухо и като не намираха нищо лошо и застрашително в нея, великодушно си затваряха очите и не създаваха проблеми.
Музикант по рождение, слухар по природа, Ежко бе фронтменът на всеки естраден оркестър, в който свиреше. Той бе и душата на всяка компания. Макар да нямаше университетско образование, когато говори, хората го слушаха в захлас, . Най-много обаче се възхищаваха, когато пееше и свиреше.

Веднага се открояваше сред тълпата –

по облеклото, по прическата, по маниерите. Дългите коси по подобие да западни музикални звезди и „екстравагантните“ за това време панталони „чарлстон“ бяха част от субкултурата (както комунистите я наричаха) на това време. Тя не се допускаше да се разпространява и милицията зорко следеше да няма отклонения от наложената норма. Пример за това е един случай, когото Ежко се появи в центъра на града с панталони на райета, а милиционерите за наказание го остригаха

гола глава, защото пропагандирал западно влияние.
Дълго време Ежко си вадеше хляба с китарата. През 80-години той свиреше със състав в Младежия дом (на “Гергана”). Там в петък и събота се правеха забави и по няколко автобуса с младежи отиваха през почивните дни да слушат най-новите изпълнения на любимеца си. Тогава нямаше плейбек, нямаше никакви скрити трикове в музиката. Всичко се изпълняваше на живо и всяко изпълнение бе уникално.
През творческия си период известният харманлиец свиреше с най-известните музиканти в Хасковски окръг. Няма заведение на бившия “Балкантурист” или по-приличен ресторант, където клиентите му да не са се наслаждавали на неговия глас. Той изпълняваше в оригинал песни на Нил Седака, Пол Анка, Ян Гилън, Дейвид Байрън и Пол Макартни. Свиреше също така и парчета на Лед Цепелин, Юрая хийп, Дийп Пърпъл, Крийм, Слейд и други популярни състави.
Английските текстове бяха най-големият проблем. Никой от тайфата около него не знаеше този език. А и нямаше от къде да се научи. Налагаше се английските думи да се пишат с български букви, което довеждаше до интересни словосъчетания. В някои песни, на които сваляха текста, имаше изрази, които звучаха така: “Стани бе, Звездьо” или „Лондон – Сива ряка”. „Жуха бузи ляп чу жоу”, “ипилепяу икозовакс“ и с още много други подобни текстове бяха изпълнени тетрадките на бай Димитър и Петър Дичев, едни от най-близките му съратници.
Едно парче на Крийм си го бяха кръстили “Бялата стая”, друго на Слейд – “Горчивата краставичка”. На Лед Цепелин пък имаше една песен, която наричаха “Слизане в Ада”.
Той и тайфата му свиреха и по паркове, и по градинки, навсякъде, където имаше хора.
Това, че не знаеше английски език не му пречеше да има безпогрешен усет към хубавата музика. Доказателство за това е, че песни, които той и бандата му свиреха, си останаха хитове и до днес.
По това време поп музиката се слушаше само от ВЕФ-ове (транзистор, произведен в Латвия) и се записваше на ролкови магнетофони като “Грундиг” и ”Тесла”, все машини, на които днешните деца биха се чудили. Самото слушане на такава музика бе събитие, защото подобна техника имаха хора, които се брояха на пръсти. На музикалния слух на Ежко беше достатъчно да чуе няколко пъти една песен, за да я запомни и възпроизведе. Повечето харманлийци най-напред чуваха и научаваха от него западните песни, а после разбираха кой е изпълнителят.
Другата силна черта на Ежко бе да вижда света през по-различни очи. Той описваше станали събития така увлекателно и живописно, че ставаше интересно не заради самата случка, а заради разказа за нея. Човек се пита – да бе, бях там, присъствах на това събитие, а как не съм усетил интересното.
Веселин никога не бе самичък. Около него винаги имаше приятели.

Беше душата на всяка компания,

независимо къде се намира. Имитираше много добре, че говори френски език. Можеше да заблуди всеки, който не знаеше този език, че наистина разказва на езика на Монтескьо. Винаги намираше сериозни източници, от където научаваше интересни неща отвъд желязната завеса. Можеше да разкаже как е бил построен Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк, колко прозорци има небостъргача, колко километра е водопроводната му канализация. Въобще правеха му впечатление такива неща, на които другите не обръщаха внимание. Макар че новините бяха цензурирани, той и в този им вид успяваше да усети истината. „Прави ми впечатление, че когато говорят за Америка винаги става въпрос за милиони, милиарди долари”, бе споделил веднъж.

Приятелите за него значеха всичко.

При една случка единствен той се противопостави на пиян и разярен местен първенец, който в ресторант „Приказките“ бе скочил да унижава и бие музикант. Никой от останалите клиенти не смееше да се противопостави.
Ежко и компанията му бяха луди глави, както всички младежи, но можеха да правят нещо, имаха способността да взимат от живота с пълни шепи. Това бе усетил негов приятел Момчил, който казваше, че за Ежко и компания животът е безкраен празник. Свиреха, пееха, но не използваха наркотици. Организираха си често купони, винаги намираха поводи за тях.
Един от съставите, в които свиреше, бе съставен от отлични музиканти, с много различни характери. Репертоарът им бе безупречен. Свиреха песни на Чикаго, нещо, което не може всеки да си позволи, защото парчетата им са трудни за изпълнение. Даже и по-големият от тях – барабанистът Димитър Николов – Албенеца, който бе майстор на старите шлагери, бързо схвана тази музика и му хареса. За това имаше голяма заслуга Панчо Паунов, с безупречните си чисти сола и перфекна хармония. В ресторантите, където свиреше с групата си, идваха хора, да се наслаждават на песните на Бийтълс в изпълнение на Велин Воденичаров – Вальо Чикагото. Всичко това бе на живо. Тогава нямаше синтезайзери, а да свириш на плейбек беше срамно.

Покрай музиката ще останат в съзнанието на хората и различни случки. Например Вальо винаги бе разсеян, небрежен за техниката, често късаше кабели, а Панчо – грижливият, вървеше след тях и оправяше всичко.
Легендата на харманлийската музика Ежко загина в нелепа катастрофа, когато бе в творческа възраст. Това стана месец преди да дойде демокрацията, която той толкова много жадуваше. Животът на Веселин бе труден, но за 36-те си години, които живя, показа, че за личността времето не е от голямо значение.
И до днес негови приятели ходят на гроба му и вместо да скърбят, разказват само весели случки и спомените им за него са свързани с хубави преживявания.
Какво да се прави – такъв е животът. Човек колкото и добре да живее си отива, само музиката и хубавите спомени за него остават.