Чували ли сте за униатските села в Сакар планина?
11 минути
Мартин Кълвачев
Безспорен факт, повтарян ни още от ученическите години, е, че българските земи са представлявали интерес за западното християнство (католицизма). Първи сведения за връзка между българската държава и Ватикана срещаме в кореспонденцията между кан/княз Борис I и папите Николай I и Адриан II (863 – 870 г.). По време на този период се разразил, както го нарича и един от доайените на българската средновековна история Петър Мутафчиев, за първи път „Българският църковен въпрос“, свързан с това дали България да приеме източното, или западното християнство.
През следващите години връзката между българската държава и Ватикана не прекъснала.
Примери за това можем да намерим при управлението на царете Симеон и Самуил. Най-близката връзка със западното християнство обаче наблюдаваме при управлението на „третия Асеневец“ – Калоян. Кореспонденцията между българския владетел с един от най-забележителните папи през този период Инокентий III е пословична за българския читател.
Извършената уния през есента на 1204 г. говори за безупречно изпълнената политическа мисия на българския владетел – признаването му за „цар на българи и власи“.
Препускайки през вековете, няма как да не споменем накратко само и за наличието на компактно българско католическо ядро в Чипровец, Софийско, Пловдивско, Варненско, Скопско и други региони, населявани предимно от българско население, в които през XVII в. се изявявали имена като Петър Богдан Бакшев, Филип Станиславов, Петър Парчевич и др. За да се насочим към униатските процеси в Сакар планина през 60-те и 70-те години на XIX в. обаче, трябва накратко да представим общата българска картинка в рамките на Османската империя след края на поредната руско-турска война, наречена от историците Кримска (1853 – 1856 г.). В по-ново време връзката между българите и Ватикана се води най-вече по темата за все по-изострящия се българо-гръцки църковен спор, в който сили си премерили както пряко засегнатите българи и гърци, така и мисионерите и дипломатите на Великите сили в този период – Франция, Русия, Великобритания и Австрийската империя. С цел печелене на политически дивиденти, подобно на Борис I и Калоян, част от българските църковни водачи в лицето на Драган Цанков, д-р Миркович, Рафаил Попов, Йосиф Соколски и др. извършили и всенародната българска уния през зимата на 1860 г. под покровителството на френските католически среди в Цариград. Новопоявилата се българска униатска църква, която била призната и от османската власт, обаче продължила да служи по своя източен обред, но преминала под опеката на папската институция. Този акт стимулирал немалък брой поместни водачи да пропагандират и вследствие на това селското или градското население да приема унията като вид съпротива срещу Вселенската „гръцка“ патриаршия. Такъв е и случая с унията на селата от южен Сакар – Дервишка могила, Мустрак и Соуджак (дн. с. Студена).
Основната фигура, която разпространила униатството в тези три села, е роденият ок. 1796 г. в с. Соуджак отец Пантелеймон с рождено име Петър. Вкратце историята на отец Пантелеймон следва ясно изразена сюжетна линия. След кърджалийските набези неговото семейство се мести в близкия град Одрин (ок. 1798 г.). Чумата, ударила космополитния град, принудила Петър да се премести в Света гора през 1818 г. Важно събитие, което било в основата на приемането на монашеска схима от младия християнин, било избухналото гръцко въстание през април 1821 г., което отприщило и гоненията срещу „фанариотските монаси“ в пределите на цялата Османска империя (вкл. Света гора). Тогава той получава и своето монашеско име Пантелеймон.
През следващите години срещаме отец Пантелеймон последователно в о. Псара, Родосто, Енес, Одрин, Света гора, Божи гроб и други населени места.
Житието на отеца ясно говори за премеждията, които бил принуден да преодолее, свързани с недобронамерени към него монаси от Света гора, Одринско, Солунско и др. Въпреки множеството недоброжелатели, той успял да привлече към себе си десетки ученици и последователи за кратък период от време.
Важен етап от живота на отец Пантелеймон и следствие от множеството проблеми с „фанариотските“ свещенослужители е неговото заточение в Дионисиевия манастир през 1844 г., а след набързо организирания съд пред вселенския патриарх в Цариград Антим V през следващата 1845 г. подобно на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски – двама от лидерите на българското църковнонационално движение, бил заточен в Света гора. След години заточение от Атон той се преместил в о. Тасос, където основал и манастир. Там като игумен той престоял пет години.
Няколко месеца преди приемането на унията отец Пантелеймон заедно със своя житиеписец Стефан Никита се завръща в родното си място, където основава и манастира „Св. Теодор Студит“.
В късната 1863 и ранната 1864 г. той посетил и отслужил молебен в близките села Дервишка могила, Левка, Мустрак и Юскюдар (дн. с. Щит), където бил добре приет и успял да привлече към себе си множество последователи.
В този период българският монах продължавал да се придържа към православната вяра. Според някои изследователи основната причина за извършването на „Сакарската уния“, подета от отец Пантелеймон, било гръцкото монашество в Одринска епархия, което се притеснявало от появата на силен български църковен водач в този регион, който успоредно с това изобличавал симонията на фанариотското духовенство.
Същинската част на житието, в която се говори за униатската дейност на родения в с. Соуджак (дн. с. Сладун) монах, настъпва в годината 1864. След тригодишна борба с одринския епископ Кирил „сакарският светец“ се принудил да прегърне униатската идея, за да запази себе си и приближените си от ново заточение в Света гора. По този начин той получил покровителство от българските униатски среди, които от своя страна били под опеката на Папството и френската страна. В края на януари 1864 г. манастирското братство в с. Студена, водено от отец Пантелеймон, приело причастието от униатския епископ Рафаил Попов. Богослужението, извършвано от монасите от „Св. Теодор Студит“, продължило да бъде по източен обред, но за свой покровител униатите приемали Папата в Рим. През следващите месеци унията била приета и от по-голяма част от населението на селата Сладун, Дервишка могила и Мустрак, които били явни последователи на „сакарския светец“.
Освен житието на отец Пателеймон, написано от Стефан Никита, друг важен извор, който осветлява историята на т. нар. „Сакарска уния“ е издавания в периода 1863 – 1870 г. в Цариград вестник „Съветник“. Този седмичник бил основна трибуна на радикалното крило, защитаващо идеята за самостоятелна българска църква. Основни лица, свързани с в. „Съветник“ били Тодор Бурмов, Петко Славейков, Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич, Иван Богоров и др. В бр. 37 от декември 1864 г. след кратко описание на ситуацията в Одринската каза срещаме следните редове:
„По преди споменавахме за някои други села в одринската област, че приели Унията. Причината за това е самият владика. Така в село Соуджак селяните поискали да имат поп, който да им чете на български език, та да се избавят от каваклийските попове, които са ги дояли толкова години, но владиката или че не искал да отнеме хляба на каваклийския поп, или че поискал за ръкополагане 1 500 гроша, както на друг един преди два месеца от село Сплихсарие догде не взел 1 000 гроша не щял да го опопи и затова селяните се принудиха да приемат Унията, а попът им се ръкоположи в униатската черкова в Цариград.“
От този кратък извор ясно личи църковната и дори политическата ситуация в населените места в Сакар планина. Централно място заема църковното наместничество в Кавакли (дн. Тополовград). Прогръцко настроеното църковно съсловие, с подкрепата на Одринския гръцки епископ, а също и на Цариградската „гръцка“ патриаршия, ръкополагало свещеници и успоредно с това събирало владичина (църковен данък). Това според изведения извор е основната причина за приемането на унията първоначално от страна на монашеското братство в с. Соуджак (дн. с. Сладун), а след това и от обикновеното население в съседните села. Освен църковното съсловие в Кавакли и обикновеното население в този град се гърчеело. В по-късни изследвания това население е наречено каваклиоти (според по-голямата част от краеведите става въпрос за гърчеещо се българско население, което с времето придобило нов етнически оттенък, причините за това били както икономически, така и политически). Поради бързото увеличение на униатските монаси в манастира „Св. Теодор Студит“, през 1866 г. те закупили имота на Аго бей и Дертли бей в с. Мустрак, където изградили нов дъщерен манастир. През 1867 г. по време на Великия пост монашеското братство се запътило към манастира в с. Мустрак, където да бъде извършена служба. Отец Пантелеймон обаче, качен на конче, претърпял инцидент. Първоначално здравето на монаха се подобрило, но след известно време и недобро лекуване в Одрин той се споминал на 25 февруари 1868 г.
На опелото му, извършено от Рафаил Попов, присъствали консулите на Франция, Великобритания, Австро-Унгария и др. По-късно тленните му останки са пренесени в родното му с. Сладун. В наши дни те се съхраняват в църквата „Св. Йоан Богослов“ в селото. След смъртта на „сакарския светец“ ръководството на двата униатски манастира в южен Сакар преминали в ръцете на ученика на отец Пантелеймон Стефан Никита. Впечатление прави, че през следващите години в манастира в с. Соуджак били изградени сиропиталище, старопиталище, болница и училище, в което се учели близо 300 ученици, момичета и момчета. Така за изключително кратък период от време младите сакарски жители на тези, а и на останалите близки населени места получили възможност да изучат тънкостите на килийното образование напълно безплатно. Това са само част от ползите, които получило населението на тези села. В следващата част, свързана с темата за „Сакарската уния“, ще изведем подробни факти и за други села и личности в Сакар планина, които прегърнали униатската идея.
Източници:
в. Съветник, бр. 37, 12 декември 1864 г.
Генчев, Н. Франция в българското духовно възраждане. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1979.
Кунев, Ст. Манастирът ”Св. Теодор Студит “ при с. Соуджак и неговият създател старецът Пантелеймон. 2005.
Кълвачев, В. История и природа на тополовградския край. София, 2007.
Мутафчиев, П. История на българския народ, Изд. 4, София: БАН, 1992.
