Слово за Преображение Господне – 06.08.

Братя и сестри!
Има едно църковно песнопение, в което всички свещенослужители и миряни възкликваме: Слава на Тебе, Който ни показа светлината!
Какво ни дава дръзновение да твърдим, че и на нас, грешните, както на тримата избрани апостоли, Бог ни е показал нетварната Таворска светлина?
Човек живее зает с всекидневните си грижи и задължения, ходи на училище, ходи на работа, почива си, забавлява се, общува със семейството си, с приятели, с близки, но въпреки всичките му придобивки и радости, в сърцето му си остава пусто, мрачно и тягостно. После се случва нещо, и в мъчителните ни терзания, неочаквано и за самите нас, за миг се разтваря завесата на видимото и пред очите на сърцето ни се разкрива тайнственият свят на чудното, тайнственото, божественото.
Всеки християнин има в живота си поне един миг, когато до сърцето му се е докоснала нетварната Божествена светлина и е разпалила искрата в него.
От първото съприкосновение с Божията благодат до влизането в храма може да мине доста време, но и това все още не е възкачване на Тавор, а само приближаване към подножието й. От тук започва бавният и труден процес на нашето въцърковяване, на приобщаването ни към Христа и Светлината Му.
Изкачването  на Планината на преображението е трудно. Понякога след мъчително изкачване тясната пътека стремглаво се спуска надолу. Понякога губим пътя и си проправяме път през гъсталаците от грижи и изкушения, без да знаем дали вървим в правилната посока. Но ако човек въпреки всичко не се отказва и пази спомена за досега си с Божествената светлина и в най-тежките и отчайващи моменти вика към Бога,  измежду сплетените клони ще проблесне оная светлина, която ще ни напомни накъде сме се устремили, какво търсим и в каква посока да вървим, за да Го намерим.
Господ казва: “Царството Божие е вътре във вас”. От състоянието на сърцето ни зависи съзерцанието на Бога, с него виждаме Бога, а не с телесните си очи. “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”.
“Непрестанно се молете” – казва св. ап. Павел – в автобуса или на улицата, докато вършим обичайните си задължения,  винаги можем да се молим. Постоянно можем да живеем със съзнанието, че предстоим пред Господа. Постоянно можем да следим какви мисли се роят в главата ни и да внимаваме да отхвърляме онези, които Бог не би одобрил.
На празника Преображение има обичай да се носят в храма за освещаване първите и най-хубави плодове на лозата.
Всъщност плодовете на целия ни живот и всичките ни трудове трябва да бъдат посветени Богу, каквото и да предприемаме, трябва да влагаме най-доброто, на което сме способни, да го вършим така сякаш делата ни са дар пред Божия Престол.
Този църковен обичай е символ и на това, че първата ни мисъл, първата ни грижа трябва да е благодарствената молитва към Бога за всичко, което имаме и което с усилията си придобиваме.
Като си спомним, какво видяха апостолите на Таворската планина и накъде сме призвани да възлизаме, нека насочим усилията си към това, постоянно да събираме разсеяните си мисли, разпиляното си в хиляди посоки внимание и да ги въздигаме нагоре към Господа. Да захвърлим всичкия излишен товар от омраза, завист, осъждане, равнодушие, празнословие, злоумисъл, многогрижие… – всичко, което ни спъва и ни пречи да възлезем на Тавор, на планината на духовното ни преобразяване, да се стремим да съобразяваме мислите, думите и делата си, за да бъдем удостоени да се насладим със съзерцание на невечерната Таворска светлина. Амин.

Снимка: Интернет