Слово за Неделя на Самарянката

Братя и сестри,

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

Днес на петата неделя след Пасха Христовата Православна църква ни припомня разговора на Господ Иисус Христос със самарянката.

Господ Иисус Христос преминава през Самария на път за Галилея и се спира при кладенец близо до град Сихар. На кладанеца идва една самарянка да си налее вода.

Първото нещо, което нашият Господ прави, е да поиска от жената да Му даде вода да пие, за да я накара в срещата и в разговора да се почувства зачетена, за да чуе словото Божие.

Колко пъти в контактите си с други хора чувстваме нуждата да ги почетем, да се заинтересуваме от тях, да ги утешим и да им дадем необходимото, за да потърсят съществените, истинските неща? Това е истинската връзка. Срещата на нашия Господ със самарянката е образец за истинска, същностна връзка.

След това, понеже жената била грешна – а първото нещо, което изпитва грешният човек, като плод на греха си, е загубването на чувството за собственото достойнство – Господ опитва да възстанови достойнството на самарянката, като я моли да извърши дело на любов към Него и така постепенно в разговора Той разкрива нейния живот.

Грехът се определя като несполука – неуспешният опит на човек да намери това, което ще запълни празнотата му. Самарянката не знаела за живата вода, никой не й бил казал за нея, никой не се бил доближил до нея, понеже за евреите тя била еретичка. Господ обаче знаел копнежа и душевното й разположение и й разкрил една друга реалност.

Но защо Господ разговаря с едни, а с други – не? Защо избрал именно нея, а не някой друг? Защото тя вече била избрала Господа. Защото петимата мъже, които имала преди, всъщност не били тази истинска връзка, която търсела. Тя търсела и намерила истинската връзка в общуването с Бога. Човешкото сърце и душа непрестанно търсят Бога, опитват се да се доближат до Него, но умът и волята ни не винаги откликват на този копнеж.

За да се доближим до Бога, имаме нужда от жив опит – опитно познание на болката и празнотата ни – да спрем и да застанем на мястото на нашето мъченичество, да установим нищетата си и да не търсим фалшиви „води”, за да запълваме липсата и голотата си.

Затова Бог иска да сме голи, празни, изпразнени, но търсещи с болка тази истина, която се съгласяваме да понесем и да преживеем. Болката от това търсене на вечната Истина прави сърцето ни дълбоко, разширява хоризонтите на сърцето ни и поражда в нас друго разбиране, което и най-умният човек на света не може да разбере. Това е едно ново, вътрешно познание и усещане за нещата. Тогава виждаме нещата по друг начин – не просто видимостите, а дълбочината.

Това, от което човек има нужда, със сигурност е ум и сърце, но те да са преобразени в Христа. И така те ще ни помагат да излезем от собственото си ЕГО, за да намерим истината– не тази, която удовлетворява нашата воля и разум, а онази, която ни освобождава от гордостта ни.

Братя и сестри,

Това, от което се нуждаем е контактът първо със себе си, т.е. – осъзнаването на тази болка – отсъствието на Бога в нашия живот.

И тогава да се запитаме: искаме ли Бога или не?

Искаме ли тази жива вода, от която няма да ожаднеем никога или избираме други, фалшиви „води”?

Само този избор прави човека способен да встъпи в контакт със себе си, с Бога и с другите хора.

Нека животът ни се преобрази, нека придобие ново качество, ново измерение, нова пълнота в Христа Спасителя. Амин.