Рени и нейната Християния

Рени, завършила Учителския институт в Пловдив, учителстваше в града. Сама дойде и изяви желанието си за участие в училищния театър. Активизирана, емоционална, с широка духовност, тя търсеше себе си в сродните с нея. Дебютира с ролята на жената на директора на театъра в комедията-шега “Дон Жуан, 1964” от Димитър Янакиев. Настоятелна, увлечена в осъществяване на желанието си, тя задаваше ритъма на сцената, който се носеше на вълни – на приливи и отливи като смеха в залата. Беше Фьокла от “Женитба” на Гогол. Сватовница: хитра, ласкателна, неудържима в намерението си да доведе нещата до край – женитбата. Редяха се роли…, но върхът на сценичната й дейност беше спектакълът “Греховната любов на зографа Захарий” от Павел Спасов, а ролята на Християния – коронният й знак. Християния – извезан образ от нежност, свян и чистота – божествен и земен. Християния – момичето със звънкия смях като планински ручей, с глас на медноковани звънчета, опасли шията на млади кончета, които препускат в път между буйно изкласили жита. Всичко помръква. Решението – бащината дума. Покорство и помирение… Вместо Захарий, женихът е брат му. Секва звънкият й смях. Върви като сянка, понесла непоносимия товар на раздяла и съжителство. В един дом – заедно и разделени, цял живот – близки и далечни. С много противоречие в поведението си изграждаше образа на мъченица: вътрешна драма, мъртво вълнение, привидно спокойствие.

Изстрадва сърцето томителна болка: желае и отрича, вика и отхвърля и не иска да се раздели с нея. Болка желана като страдание и радост, като надежда очаквана, като усмивка насън. Пречистена святост като картината на Рубльов – “Светата дева”. Зографът Захарий ще каже: “Хубава, много хубава беше, отче Лаврентие.” А аз бих допълнил – красива, много красива беше Християния на Рени Спасова. Миловидна, свенлива и кротка като ангел, слязъл от високо, от сърцето на Перперикон, от светилището на Орфей. В предсмъртният й час – нейната изповед: “И тогава те обичах Захарий, и тогава, когато ти казах да се махнеш, и тогава когато те пропъдих… Защото, така ми е било разказвано от майка ми и от всички: Прокълнати от Бога били ония жени, които от своя дом бягали и чужди мъже любели.” Камбанен звън. Завесата бавно пада. Публиката е вдигната на крака, аплодира. След представленията я поздравяваха и тези, които не я познаваха дотогава, търсеха запознанство и близост за гордост и самочувствие. На други преспиваше в съня им. А тя беше високо, високо над всички…