Проповед за 5 Неделя след Петдесетница

Братя и сестри,

В Евангелието често четем за това как към Господ Иисус се обръщали различни хора: с молба, с въпроси, с искания или даже с упрек и укор. Ето нещастният баща на бесноватия юноша говори със сълзи в гласа, с надежда и в същото време със съмнение: ”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!” А ето римският стотник, който проси Господа да изцели неговия слуга – у него няма никакви съмнения. Той казва: ”Както аз заповядвам на своите войници, така и Ти имаш власт да заповядаш на болестта да остави моя любим слуга” А друг идва и пита ”Какво да сторя, за да постигна живот вечен?” Трети идва да благодари за извършеното от Господа изцеление. И всеки от нас, четейки Светото Евангелие, може да разпознае себе си в един от тези хора, защото и ние днес продължаваме така да се обръщаме към Господа, всеки със своята нужда, със своите сърдечни страдания, с радост или с благодарност.

Но в неделното евангелско четиво ние ще чуем удивителна, странна, даже  неразбираема за нас, молба: гадаринските жители молят Господа Иисуса Христа да си тръгне от тях, да напусне пределите на тяхната околност. Защо Го молили да си тръгне? Да си припомним какво се е случило: Надигнала се буря в езерото , и лодката, на която плавал Господ с учениците Си, била отнесена към западния пустинен бряг, където живеели гадаринските езичници. И когато Господ стъпил на този бряг насреща му изтичали двама , облечени в дрипи мъже, подивели, страшни, от които всички в околността се страхували. Те живеели в пустините пещери, където погребвали покойниците, хората странeли от тези места, боейки се от тези бесновати. Опитвали да ги вържат, но те късали всички въжета и вериги.

И ето тези двама бесновати, се хвърлили към Христа, крещейки в изстъпление: ”Какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?” Преди време…Тъмните сили на езичеството, като че ли знаели, че  ще бъдат повалени, те се вселили в тези хора и говорели с Господа: ”Преди време си дошъл да ни мъчиш”. Господ изцелил двамата бесновати. А пастирите, които пасели свинете на брега на езерото, видели всичко, побягнали в града и разказали на жителите му, и както, свидетелства евангелистът, целият град  се стекъл да види това чудо. Какво видели те? Видели болните, безумните, бесноватите, спокойно седящи при нозете на Спасителя. И какво направили? Вместо да прославят Бога, да благодарят на Чудотвореца-изцерител, те Го помолили да напусне тяхната местност. Те се изплашили, не искали да слушат Неговите слова, това чудо ги потресло и уплашило.

“Иди си от нас, махни се от нашите предели! – така говорел народът, който предпочел това, което му било скъпо: богатството, стадата, спокойния живот; иди си – Ти ни отнемаш това, което е скъпо на човека… Иди си от нас – говорел Великият Инквизитор от романа Достоевски “Братя Карамазови”, – Ти ни пречиш да строим земното добро, пречиш ни да обезпечим щастието на безмълвното, безотговорно стадо; върви си! Ти им откриваш път, по който е твърде трудно да се върви… Иди си от нас! – говорели водачите на еврейския народ пред лицето на Пилат – а ако Ти Сам не си тръгнеш, нека земната сила, грубата сила да ни избави от Теб… И се обръщали към Пилат с виковете: Разпни Го, разпни Го!, за да не звучи повече тази страшна проповед за безусловната, кръстна любов, това безумие за кротостта и смирението, за самоотричането, за любовта, отдаваща всичко…

И през цялата човешка история преминава този вик: Иди си! Ти стоиш на нашия път към благополучието, към безгрижието, към забравата… Иди си от нас, не безпокой нашите души, нашия сън! – но така мислели и чувствали не само древните гадарински езичници, а и мнозина от нас. Защото, когато Господ чука по нашите сърца, ние не искаме да се отзовем, ние Го отпъждаме, искаме да ни остави на мира.

Блажени Августин преди своето обръщане към Бога, както той сам разказва, се молел така: ”Господи, спаси ме, избави ме от греха, но само не сега. Сега ми дай да пребивавам така”… Мнозина от нас така и  разсъждават. Ние не искаме Господ да ни тревожи. И даже, когато идваме в Църквата, и правим всичко, което е нужно, ние не искаме да си помръднем и пръста, за да заживеем истински християнски живот, извършвайки постъпки, съответстващи на волята Христова. По-добре ни е да отложим, да отпъдим, да обърнем гръб на това. Ние не казваме направо: ”Остави ни”, но постъпваме точно така, сякаш искаме да се избавим от тази задушаваща ни власт, от волята Божия. Но Господ никого не подтиска и на никого не налага тежко бреме. Той само казва: “Ето пътят на живота, върви по този път и ще придобиеш такова щастие, каквото няма на земята”. А ние поради хладността, немарливостта и леността на нашите души често сме неспособни да чуем този глас, да се възползваме от показания ни път към Царството Небесно.

И така, вие виждате, че думите, изречени от хората, които се обръщали към Господа, могат на много да ни научат: едни поддържат в нас вярата – “Господи, помогни на неверието ми”, други ни научават  да благодарим, трети ни научават да питаме Господа за тайните на живота и пътя, а четвърти, както думите на гадаринците, ни предупреждават да не изпуснем своя момент, своето време и, когато Господ ни изпраща Своя дар, да го приемем от все сърце и да се отзоваваме на него през целия си живот. Амин!