Проповед за четвърта неделя след Пасха на разслабления

„…и който пръв влизаше след раздвижване на водата,
оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.“
(Иоан.5:4)
Възлюбени в Господа, братя и сестри, Христос воскресе!
В предстоящия неделен ден Църквата предлага евангелското повествование за това как Христос изцелява един разслаблен, намиращ се в течение на дълго време край къпалнята при Овчи порти. Имало такава къпалня в Иерусалим и тя се отличавала с удивително свойство: „Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат” (Ин. 5:4). И наистина през тази къпалня минали много хора, които получили търсеното изцеление. И както всяко място, което източва благ дар, в това число – дара на здравето, събира около себе си множество болни, така и Овчата къпалня станала прибежище за странните, на вид неугледните, „слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата” (Ин. 5:3).
И ние сме болни. Но май не искаме да оздравеем. Защото ако се вгледаме в постъпките си, лесно се забелязват нашите действия, който говорят точно за това – че не желаем, доброволно не желаем да се спасим. Тъжното е, лошото е, че не се плашим от това. Това някак си не ни притеснява.
След като Спасителят изцелява болния, му казва: „…ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.“ (Иоан.5:14). Ние оздравяваме ли от нашите недъзи? Правилният отговор, страшният отговор е, че не. Не оздравяваме. Не искаме… доброволно. Като пълна противоположност на болния.
Било е събота, кога Иисус е извършил И това чудо. Ние, които се събираме в общото дело /та нали Литургията е точно това!/ оценяваме съботата като ден Господен – Кирияки – Неделя. Затова и се събираме в храма. Когато трябва да сме заедно. И сме заедно…
След това ли? След това се разпръсваме и някак си като че остава едно разделение, една разпиляност, една пропаст, която се запълва комай само в събота. През останалото време сме залостени без изход в нашите, лични тридесет и осем години на телесно и душевно страдание.
Всеки един от нас да се запитаме искаме ли да оздравеем? И ще си отговорим – всеки един от нас: да, искам. Като неспирно се молим за Божията всемилост. Всеки ден.
Болния, от тридесет и осем години, се е надявал през цялото това сякаш безкрайно дълго време да доживее до деня, в който ще се докосне до водата, докосната от Ангела Господен, за да оздравее и да живее праведно. А кога тялото ни предаде по една или друга причина, тогава не можем – дори и да искаме – да сме пълноценни.
Ние имаме вярата в себе си за деня на изцелението, че ще дойде, но само вярата не стига, тя не е достатъчна. „Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“ пише св. ап. Иаков. Тъй че ние сме които ще се постараем да извършим това, що се нарича праведен живот. Живот в Христа.
Братя и сестри,
Ние също имаме общо дело – да си помагаме, да бъдем едни с други, а не да се отминаваме, извили виновно и незаинтересовано поглед встрани. Както многото народ, който единично, човек по човек е искал пръв да се докосне във водата. Да бъда аз, да бъда пръв, да изпреваря другия. И да не помогна на ближния си. В такъв случай как да го наричам ближен, с какви очи да застана до него и да го нарека мой брат, или моя сестра…
Звучи като една неосъществима мечта, като блян, като сън. Но сънят е, за да го превъплътим в реалност. Нашата реалност. За да можем не само на думи, но и в делата си да се наричаме Христови братя и сестри.
И така: нека не грешим, за да не ни сполети нещо по-лошо. Амин.

Снимка: luboslovie