Продавачката на мечти

Атанас Атанасов – Вакъфлията

Утрото дойде със танцуващи снежинки, цяла нощ бе валял дъжд. Малките снежинки падаха в локвите и се изгубваха сливайки се с дъжда.Няколко дни оставаха до Коледа.Улиците осветени, с бяла коледна светлина. Надуваем дядо Коледа махаше с ръка и радваше малките деца, които се изреждаха да се снимат с него. Дарина погледна през прозореца, малките снежинки танцуваха своят Коледен танц. Усмихна се Дарина и започна да се оправя за работа. Работеше в благотворително дружество.

Точно по Коледа имаха най-много работа.

Носеха подаръци в различни институции. Вчера бяха в близкото училище. Сърцето на Дарина беше се изпълнило с толкова любов, виждайки искрите в детските очи, когато получават кутията с по- даръци.Тези моменти даваха на Дарина онова чувство, което ако скочиш от висока скала, имаш чувството, че ще полетиш.
Телефонът звънна и върна Дарина от полета на душата ѝ.
– Дарина, имаме още няколко обекта, които да посетим. Теб разпределихме за посещение на дома за психично болни хора. – каза директорът на фондацията. За това посещение трябваше човек с душа, човек, които пръска светлина от душата си. А тази светлина именно директорът бе видял, че извира от сърцето на Дарина. Затова бе я разпределил за това посещение.
– Лудницата!? – едва доловимо каза Дарина и притвори очи.
– Какво, имаш проблем ли? – каза директорът.
– Не, няма проблем – каза отново Дарина.
Яви се в офиса, натовариха ѝ колата с подаръци и Дарина пое към болничното заведение, видимо притеснена и умълчана.
– Това ще бъде последно за тази година, после сте в отпуск. Какво ти е Дарина? Притесняваш се, че отиваш в лудницата ли?! Те са луди! Отиваш оставаш кутиите и си идваш! – усмихна се счетоводителката. Дарина не ѝ отговори, запали колата и тръгна.
GPS-ът я доведе до жълта сграда, строена във времена, в които се строеше, а не се рушеше. Порталът на входа беше затворен, сградата бе наобиколена от борове, които навалелият сняг рисуваше и ги превръщаше в магични кули. Изглеждаха като замъци, в чийто кули бяха заточени принцеси. Принцеси, които са били неудобни за кралството.

Дарина освен че работеше в дружеството, беше и писателка,

и богатото ѝ въображение понякога раждаше образи, които сякаш оживяваха. Спомни си за ученическите си години, имаше приятелка, седяха на един чин. Бяха започнали да пишат страшни истории. И после даваха на момчетата да ги четат.
– Колко забавно беше?! – прошепна Дарина.
– Вие сигурно сте от фондацията?! – пред Дарина беше застанала жена с къса, накъдрена червена коса, яркото червило на устните ѝ контрастираше с блага усмивка. Беше директорката на дома.
– Да – каза Дарина и се усмихна.
– Влезте, тъкмо пациентите обядват, а после ще ги зарадваме – каза директорката.
Дарина влезе плахо в сградата, носейки торбата с кутии за пациентите. Душата ѝ имаше един страх, страх от срещата с тези жени, които по различни причини са стигнали до състояние, което умът те напуска и ти спираш да живееш. Тялото ти се движи, но умът не, сякаш си излишен. Не мислиш за утрешния ден, мислиш за мига. Поне така си мислеше Дарина за болните жени в диспансера. Влезе в голяма зала с наредени столове. На всеки стол сложиха по една кутия и зачакаха. След малко врата се отвори и в залата влязоха 20- ина жени. Погледна ги Дарина, погледите им бяха празни. Те наистина живееха за мига. Нямаха амбиции, нямаха желания, а машинално късаха шарената хартия и гледаха странно съдържанието ѝ. Сякаш не разбираха, но и никой не даваше кутията на другия. Всяка прегърна кутията си и се отправи в някой ъгъл да я разгледа насаме. Единият стол беше празен.
– А тук никой ли не седи? – попита плахо Дарина.
– Това е столът на Продавачката на мечти – усмихна се директорката.
Още не изрече и в стаята влезе жена с пусната чуплива кестенява коса, която скриваше и по-голяма част от лицето ѝ. Приближи се до стола и погледна към стената сякаш там имаше нещо. Дарина взе кутията и я подаде към новодошлата.
– Заповядай! Весела Коледа! – каза Дарина.
– Битовизми! – извика жената с кестенявата коса, махна с ръка и събори кутията от ръцете на Дарина. Грижливо опакованите лакомства се пръснаха по пода. Другите жени се сблъскаха да събират разпръсналия се подарък, крещейки и карайки се помежду си.
– Неномалници! Луди! Виждаш ли ги, готови на всичко да вземат чуждото – каза Продавачката на мечти.
Смехът ѝ огласяваше залата, а буйните ѝ коси се развяха.
– Луди! Побъркан свят, всеки иска чуждото, никой не се радва на своята кутия – продължаваше да се смее високо Продавачката на мечти.
Отмести буйните си коси и погледна Дарина. Това лице Дарина беше го виждала, сякаш времето като огнена стрела се завъртя назад, пред Дарина се появи училищният чин, на който седяха със своята приятелка и се смееха, гледайки ужаса в очите на момчетата, които четяха техните страшни разкази.
– Елена! – извика Дарина и пристъпи крачка назад.
– Елена, Елена, Елена е луда! Тук е Продавачката на мечти! Елена е луда! – повтаряше Продавачката на мечти.

Елена бе приятелката от детинство на Дарина.

Момичето, с което стояха на чина и мечтаеха, мечтаеха за идващото, мечтаеха за любов, имаха мечти за кариера. Какво бе станало. Дарина имаше мечта да стане учителка, но не успя да си намери работа и започна във фондацията. Там може би намери частица от мечтите си. За Елена обаче съдбата не беше благосклонна. Влюби се в егоцентричен и самовлюбен младеж. Отначало нещата тръгнаха добре, но после загрубяха, годеникът ѝ започна да пие, да залага на хазарт. До онази нощ, когато бе заложил Елена. Елена седеше права с окървавеният нож в ръка, а на пода лежеше онзи изрод, които бе я спечелил на хазарт и искаше да изконсумира трофея си. В онази нощ Елена бе го убила. Но бе изгубила и най-важното, ума си. Повтаряше едно и също, говореше несвързано. Бяха я настанили в психодиспансера.
– Елена! – каза отново Дарина и сълзите ѝ текнаха. Елена се приближи и я погледна.
– Тук е по-добре. – каза Елена, сякаш да успокои Дарина.
– Но тук… – Дарина не можа да довърши думите си.

– Тук е лудница! Нима навън не е! Нима навън всичко е нормално! Да, мозъкът работи, но къде са им душите? – извика Елена.
– Тук поне като свършат мечтите, идват и си купуват от мен, ето… – Елена извади от джоба си малка кутийка, отвори я и я подаде към Дарина.
– Тази кутийка е пълна с мечти, искаш ли да си купиш? Евтино ги давам срещу една усмивка. – каза Елена и тъжно се усмихна.
Плачът вече давеше Дарина. Тя искаше да избяга от тук. Обърна се и тръгна.
– Светът е като каменна градина, много е трудно да цъфне цвете между камъните! Опитай се да цъфнеш преди да станеш студена, като камъните! – викаше Елена сякаш бе си върнала ума за миг. Но това беше за миг. Отново отвори кутийката и предлагаше мечти на всички срещу една усмивка. Жените бяха оставили кутиите с подаръци и някои се бяха усмихнали, за да си купят мечти. Дарина излезе от психодиспансера, вдиша свеж въздух, погледна към боровете, които все още стояха като кули, пазещи тайните на своите пленници.
– Светли празници! – каза портиерът.
– Светли празници! Бъдете като цвете, цъфнало в скалите! – отговори Дарина, избърса падналите сълзи и тръгна…

край