Празници

Павел Атанасов

Опитах се да изведа етимологичния смисъл на думата празник. В случая у мене не бушува стихията на празничния ден, а тихото лениво усещане за празнота. Според Найден Геров празникът е празен ден. И според християнската религия е така. Това го научаваме от библейските книги, които не пропускат да отбележат чудесата, извършени от светците. Това е друга тема и нямам намерение да се ровя в нея.

А празници – Дал Бог – официални, държавни, църковни, регионални, местни, и още.

Искаше ми се да сложа поне още едно „и още“, но ми се видяха твърде изтощителни, макар че празниците са много повече. Към тези, общонародните, можем да прибавим и т.нар. лични празници – рождени дни, имени дни, юбилеи и т.н. и т.н.
Човъркам съзнателно в тази, любима на много хора тематика, защото за повечето от тези социални същества това е годишният им апогей. Тогава те започват да се чувстват значими, обграждани с внимание, и … вероятно с любов. Това подлежи на внимателен анализ, защото за голяма част за хората от третата възраст чувствата са износени или отдавна отшумели. Не абсолютизирам, такава е истината, а тя често наранява. И ако част от същите тези хора са запазили силата на чувствата си – поклон. В противен случай самодейният театър отдавна е спуснал завесата, зад която е необичайно тихо и пусто, а в залата няма публика.
Театър на абсурдите!
И тази отчайваща безпътица е съзнателно поддържана от вождовете, които задоволяват собственото си его, сякаш те са авторите на този безмислен сценарий. Къде е в този хаос онова, което повдига духа и поставя на преден план естествените чувства на съпричастност, когато ударите на сърцето се учестяват и сълзите от възторга рукват неудържимо от очите. И така ще е не само тази година, а и следващата и по-следващата… Въпрос на традиции! Пък и не е необходимо да дълбаем в изтощената от употреба почва. Тя е вече безплодна и безполезна, но за ленивите тя е като оазис в пустиня, където новите идеи са застопорени и където няма капчица желание за промяна. Да си вървим по утъпканите пътеки, където няма изненади и нов хоризонт.
И още нещо: в някои празнични дни не е препоръчително, според каноните на църквата, да се работи, защото е греховно! Как така е грях това, което сътворяваш с ръцете и ума си?!
Сближават ли празниците хората от различните поколения! Това е една много стара притча, сътворена от човека, защото погледите им в различните възрасти имат различен ракурс към нещата и случващото се около тях. Докато едните с носталгия си спомнят за отшумелите години, за изпитанията и радостите, които са преживели, за първите чувства и любовни трепети, за разочарованията понякога, изпепеляващи душата – всичко това е техният живот, който те препрочитат по пожълтелите страници на времето като дълбоки и страстни по своята същност спомени и образи, които вече не са същите. Времето е оставило видими белези по тях. Следващото поколение има други грижи и предпочитания, които са продукт на новите условия.

Годините на старото поколение вече изтичат, а му се живее…

Това е живото доказателство за Еволюцията, която се шегува с нас. Както и да го погледнеш, животът е такъв, какъвто си е. В отрицанието е „смисълът“ на битието ни. Без него не можем, с него се раждаме и с него живеем. А отрицанието на идващите нови поколения е заложено вътре в тях – емоционално и физическо. Те недоумяват и негодуват едновременно, когато стане въпрос за ценности и идентичност. За тях старите учебници са негодни и непотребни.

От тук започва разминаването, която поражда противопоставянето.

Националният ни празник носи в себе си бушуващи страсти със силен политически привкус: за или против Русия, което един ден ще предизвика, предполагам, ярко дистанциране и току-виж на някой му е хрумнала безумната идея да се демонтира Паметникът на Шипка в името на новите ни ценности. Дали ще има референдум по въпроса – не знам? Страниците на времето са разлистени и прочетени. Там няма вече изненади.
А Иван Вазов ако беше удостоен с Нобеловата награда,каквато заслужава, сега щеше да се учреди вероятно Комитет с молба да му се отнеме отличието, защото словесният му поетичен апотеоз, като поклон пред героизма на Опълченците, не се нрави на мнозина наши сънародници днес.
Не можем да си позволим да противопоставим Националния ни празник с този на 24-май. Те са част от нашата духовна история и памет и повод за национална гордост. Колко народи имат празник на буквите и на Просветата? А те нямат, защото са заели утвърдени през вековете азбуки от други народи като са ги приспособили към спецификата на собствената си фонетична система. Понякога твърде произволно. Имам предвид английско говорящите народи.
Та да се върнем към нашите домашни празници. В тях, според мене, трябва да доминира духовното начало, но… задължително преди това да са подредени масите. И защо е тази ненаситност? Сякаш преди това са постили като аскети. „Красотата“ на празника се допълва от вечната и незаглъхваща поп – фолк музика, чието предназначение е да извлече от човека неговите необуздани страсти, които го принизяват до толкова, до колкото преди още Еволюцията да си каже тежката дума.

Духовна нищета!

Опитахме се през 80-те години на миналия век да представим нов проект чрез празниците „Изворът на Белоногата“ и „Поети с китара“. Гости на тържествата бяха хора от интелектуалния и духовен елит на България, но за много кратко време всичко отшумя и залиня. Изчезна в годините! Струва ми се безвъзвратно.

Още нещо за празниците! Много се шуми напоследък за традиционните зимни празници като се поставя акцент върху благородството и добротата като проява на хуманизъм към страдащите, но не и за тези, които са зад стобора, където обикновено няма софри и музика, а само песните на птичките и шума на вятъра.
Главни герои днес на всички празници са търговците, които някога са били низвергнати от Храма, където е задължително да има истинско човеколюбие, спокойствие и тишина.
Темата е много по-широка и не е възможно в тесните рамки на изложението да бъде по-всеобхватна. Много детайли и оправдани, според мене, бележки отпаднаха заради ограничения обем на текста. Важното, доколкото това е възможно, да се правят опити и се търсят нови пътища за повече духовност във вековните ценностни традиции, където изяществото и красотата ще заемат своето, отредено от вековете, достойно място. Една от вековните ценности на българина е трудолюбието, значи трябва да възстановим съзиданието и да се научим как да празнуваме.
Животът не е безкраен празник!