По-бързо, по-високо, по-силно

Павел Атанасов
Олимпиадата свърши. Останаха въпросите. Елитен или масов спорт! Четох и слушах диаметрално противоположни мнения в подкрепа на едното или другото. И ако имаше само спортни аргументи, разбирам, а то фалшиви изводи с отровен политически привкус. Ето някои мои опорни точки:
1. Най-после българите „започнали“ да свикват вече с липсата на медали, спечелени под диктата на социалистическата държава. Ето Антоанета Костадинова е спечелила своя сребърен медал без напрежение, защото нямало политически натиск и заповеди – този медал бил истински, а другите, спечелени на други олимпиади, са плод на партийна директива. Колко лесно само се зачеркват усилията на държавата и труда на спортистите! И на кого ще се харесат тези глашатаи на неистината? На господарите си, естествено!

Резултатите от последната олимпиада са предостатъчно красноречиви.

И ако за представителите на Китай може да има „подозрения“ за директиви, тогава какво да кажем за атлетите на САЩ и другите богати държави: Великобритания, Франция, Германия, Япония, Нидерландия и т.н. Политпросвета или стройна Система, която изключва всякакво вмешателство?
Поклон пред миналите ни успехи. Не успееш ли да се класираш на контролните и подборните състезания, край.
2. Спортът, освен чисто спортните усилия и постижения, е политика на преден план в цялостната концепция за изграждането и отстояването авторитета на една държава. Оттам започват некоректните игри. Допингконтролът го въведоха не само за да се запази здравето на спортистите, а и за да се поставят достатъчно необективни пречки на страни, извън семейството на богатите и „приятелите“.
И да се налагат санкции в името на „общочовешките“ ценности на цели нации като игнорират труда и усилията на цяло поколение спортисти. Не е ли гавра от страна на МОК с руските олимпийци, които бяха лишени от националните си символи на последната олимпиада Токио 2020? И да се определя броят на спортистите им в различните спортове, някои от състезателите дори бяха лишени от собствените си треньори. Концертът на Чайковски не звучеше никак лошо, той се превърна в мелодичната украса на Игрите.
Още в древна Елада в годините, в които са се провеждали игрите, те са се превръщали в символ на мира, загърбвали са се противопоставянето и омразата между отделните градове и народи в името на добруването и спорта. На преден план е бил поставен човешкият дух и приятелството.
Съревнованието в хода на състезанието е обективният критерий за възможностите на човека. Без да идеализирам трогателния стремеж на древните гърци да покажат дух и физика, обединени в едно, ще кажа, че и тогава е имало пакостници, които са се опитвали да попречат на духовния и физически стремеж към съвършенството, да го омаскарят и загрозят като се опитват да поставят прът в колелата на колесниците в буквалния смисъл. Тази традиция, осветяваща една нелицеприятна страна от човешките нрави, продължава и до днес.
3. Не директиви, заповеди и определен натиск върху съзнанието на състезателите и отборите са в основата на успехите и високите резултати, а изградената стройна Система в тази област от живота. Ако не беше така на Олимпиадата в Берлин 1936, германците, като домакини, щяха да завоюват всичките златни медали. Не всичко е било коректно, използвали са се прийоми, които не се вписват в правилата, залегнали в Хартата на модерните Олимпийски игри, предложена от Пиер дьо Кубертен. И въпреки пристрастното отношение и инсинуациите пред очите на Хитлер и останалите лидери на Райха Джеси Оуенс грабна златните медали в най – атрактивните дисциплини на Олимпиадата – спринтовите дисциплини и дългият скок. Каква дързост! И това се случи в годините, когато германската пропаганда внушаваше на немците и останалия свят „божествения“ произход на арийската раса. Но… гърнето се счупи! Далече съм от ми-сълта, че на тази Олимпиада германците са отишли неподготвени, че не е имало предложена и осъществена в детайли Програма, но спортът е привлекателен с това, че носи в себе си като неотменен атрибут изненадата, която заслужава дълбоко и умно научно изследване, в което специалистите да си кажат тежката дума.
За такава Система говоря, в която, освен особеностите на тренировъчния процес, не са пропуснати и други жизненоважни детайли, които структурират израстването на атлета и неговата сигурност – психологическа и физическа за предстоящите изпитания.

Не на последно място стоят морала и отговорността.

Така изградената Система донесе желаните и очаквани резултати в целия спектър от спортните дисциплини в Сеул, например. Резултатите и успехите не бяха спорадично явление, защото подготовката на атлетите беше поставена на научна основа. Какви спортни колоси имаше в тези години, които не само завоюваха призовите места, но поставяха и рекорди в дисциплините си – европейски и световни.
Такъв беше ангажиментът на държавата, защото се знаеше, че само просперираща – икономически и социално – държава може да има такива успехи.

Спортът не може да е компенсация, ако ги няма необходимите обществени и държавни грижи,

ако тя (държавата) е залутана в собствената си безизходица.
Системата е тази, която дава силен порив за изява и доказване. Иначе затъваме в блатото на безперспективността, а след това идват неудачите, липсата на желание за доказване и задоволство от не до там добре свършеното, отпадналост на духа и примирението. Затова много често сега се чува, след поредната загуба на Националния отбор по футбол фразата: „Животът продължава.“
Философия на обречените!
Очакват ни още много такива неприятни изненади (те вече не могат да се нарекат изненади). А има и други примери, когато държавата е разбрала смисъла и значението на спорта като обществена потребност. Тези, които от близо следят спортните състезания в тяхното наднационално равнище, не може да не са забелязали какви успехи жъне една Словения в колективните спортове с топка. Равнището на отборите от тази малка европейска държава е изненадващо високо. И това се случва не, защото са орисани, а защото са напипали правилната рецепта. Така е и в Чехия, в Босна и Херцеговина и още.
Спортът не е само резултати, той е и национално самочувствие, показател за физическия и психологическия статус на народа, за неговия икономически и социален просперитет.
Това трябва да се знае от всички!
4. Нямам основание да се съмнявам в обективното отчитане на резултатите от
спортните състезания на олимпийско равнище, от почтеността в работата на съдиите и доброволците, които съвестно отчитат усилията и възможностите на атлетите. И все пак! Не съм специалист и не мога да обоснова предположението си, но според мене българският щангист от Токио 2020 беше ощетен.
Не съм чул отговора на компетентното жури за подадената контестация от името на БОК. Така се случи и с художествената ни гимнастика. Изобщо оценките в спортовете, при които няма измервателни уреди, носят голяма доза подозрение, защото съдийският състав е изграден от личности, които не винаги могат да потиснат своите национални пристрастия. Но това се случва и при другите спортни дисциплини – хвърлянето, мятането и тласкането на отделните уреди се измерва от хора.

Паметен ще остане опитът на дълъг скок от българската атлетка Диана Йоргова

на Олимпиадата в Мюнхен 72, когато в последния си опит прелетя над трапа с шампионски скок, но се „оказа“, че е само с един сантиметър по – слаб от постижението на бъдещата олимпийска шампионка Хайди Розендал – германка. Горчилката остава и до сега.
5. Песимизмът без аргументи е вреден, необоснованият оптимизъм – също.
Можем да изразим разочарованието си от доста наши олимпийци за неубедителното си представяне, но не можем да загърбим успехите на нашите момичета за спортния им хъс и високото майсторство. Постиженията на момичетата от Ансамбъла по художествена гимнастика, на Ивет, на Стойка, Антоанета, Тайбе и Евелина са скъпоценните камъни в трицветната огърлица на България.
Това ни дава надежда, а техните успехи и непримиримост ще ни бъдат уроците по патриотизъм, защото за тях звучеше „Мила Родино“, за тях на пилоните се издигаше националният трибагреник, те бяха на почетната стълбичка, която разделяше най – добрите от другите…