Песента „Заплакала е гората“: документално-фактическа основа и идейно-художествено обобщение, част 2
7 минути
доц. д-р Милю Петров
продължава от миналия брой
1.2. Своеобразна подкрепа на казаното в документа от 1801 г., е сведението за видния български оперен певец и режисьор Константин Иванович Михайлов-Стоян/1853 – 1914 г./, родом от с. Гулям буелък /Бесарабия/. Неговите предходници са преселници от района на Боялъците и конкретно от с. Голям Боялък /Голямо Шарково/, днес с. Шарково/ – през Руско-турската война /1828 -1829 г./. За Индже Стоян и за някои песни за него, както и за „кръщелника“ и „степендианта“ на Индже – другият Стоян Згуров/ по-късно Стоян войвода/, вуйчо на Стефан Караджа/, който охранявал бежанците за Басарабия. Константин Михайлов-Стоян знае всичко това най-вече от баба си, родена в село Голям Боялък /Голямо Шарково/ Боляровска община.
Той е бил в България, събирал е народни песни, някои от които изпълнявал и записал. През 1911 г. записва „Заплакала е гората“. Записите му са издадени от Андрей Стоянов. Особено важно в случая е да се подчертае, че Константин Михайлов се самоименува „Стоян“. Защо? Изследователите изтъкват: За да подчертае българския си произход, добавя към фамилията си името „Стоян“, дори се акцентира: „Името Стоян е чисто българско – няма го в никоя славянска страна“.
При разгадката на самоименуването трябва да имаме предвид, че Стоян е името на някогашния спасител на жителите от с. Голям Боялък /в това число и на бежанците от селото, респ. предците на Константин Михайлов-Стоян.
Бих добавил: Благодарните изселници са говорили фамилиарно-умалително за Индже Стоянчо /Индже Стоян/, но руският чиновник е записал „Енджи Станчо“ – понеже името „Стоян“ /“Стоянчо“/ му е непознато.
Това име „Стоян“ е типично българско, народно. С него се назовава българинът през вековете. Не случайно в романа „Балканска поема“ от Димитър Яръмов средищният герой е Стоян от Братоите – името му се преповтаря, превръща се в архетип /Под линия авторът отбелязва, че за образа му използва черти на Стоян-Индже войвода“/. Показателно е заглавието на романа „Стоян от Папазкьой“ на Петър Дончев.
3. Във връзка с подготовката на т. нар. Странджанска /Равногорска/ буна дядо Никола Узуна от с. Ичме /дн. с. Стефан Караджово/ поръчал на жътварки /жени или моми/ от Чакърлий да стъкмят похвална песен за Инджето, за да го привържат по-здраво към патриотичната кауза – създаването на автономна област Странджа /Някои пишат – на автономната държава България/ така, че лично да я чуе. По време на жътва в нивата песента се създава, изпълнява и изпълнява няколко пъти. Инджето просълзен я чува. Това е и последният тласък окончателното към освободителното дело.
Преди това обаче е имало редица подвизи на Инджето не само в този край. Появяват се и други документални сведения и народни песни, свързани с тях. Може да се каже, че песента е „извадена“ по случай закрилата и спасението от смърт на жителите от района на Боялъците. Документът имплицитно присъства в текста.
“Буната“ /запалването на Караевренската кула/ е на 2-ри август /“Илиндин“/ 1803 г. Второто нападение срещу с. Едига, Лозенградско, е на 21 май 1804 г. / празника „Св. св. Константин и Елена“/. По-късно през същата година на празника „Св. Троица е раняването на Индже в Урумкьой /дн. Индже войвода/, Бургаско, от Янко Тодоров Момчев. Посочваме тези факти, защото те намират отражение във вариантите и версиите на песента „Заплакала е гората“.
Налага се съпоставката: У Нейков текстът е изчистен и стегнат, устремен към развръзката /развеселяването на заплакалата гора/. Този у Горов е двусъставен: Първата част е от „Заплакала е гората“, а втората е от „Инджето обира царската хазна“. Уместна е съпоставката и с песента за Панчо Индже войвода от сборника на О. Дозон. Повече заради това, че представя второто направление песни за Индже войвода, ще го нарека Модифицирано-сглобен текст. Не малко текстове от тази втора група са със сравнително големи текстове, неорганични, неадекватни, нестройни, с отклонения и забавяне. Заглавията им са други. Първата част задава познатата мелодия, при вторите части кои са им мелодиите? Разбираме защо редицата варианти и версии от този кръг са само в архивите.
4. Гората и Индже войвода са централни образи в цикъла песни „Заплакала е гората“. Те са конкретни, индивидуализирани, но са и художествено обобщение чрез символите, универсалиите, архетипите, различните опозиции и пр.
Може да се отиде по-нататък. В народните песни гората заплаква „заради Индже войвода“. В Новозаветните текстове „хората плачат за Исус Христос“. В едно съвременна песен – „Заради теб“, се казва, че „всичко е заради Бог“.
Гората не се обръща с плач към Бога закрилник и спасител, а към енергичния, волеви и предан Индже войвода, към човека на практическото действие – като към Бог. Преосмислено персонифицираната гора и любимият й войвода са съотнесени с християнския Бог.
4.1. Става въпрос за гората на: Странджа, Сакар, Стара планина, Средна гора, Родопите, Ирин-Пирин, Добруджа /Бабадагските балкани/. При изброяването се посочва: гората, планината, птиците, кладенците /с водата/, полето /с тревата/, т.е. гората е една, макар и първа, от главните съставки на цялото. След нея идва планината, полето с тревата, птиците от гнездата, водата от кладенците. Това е юнашката, хайдушката, борческо-бунтовната българска гора: кърмилница, закрилница, спасителка. С думите на Христо Ботев: „Какви е деца раждала, ражда и днес/ българска майка юнашка!“.
Гората изобщо е българската земя и небе, нашата природа и биофера. Тя е и народът, населението ни, Но образът ѝ обхваща и нашето етническо пространство, а и космоса най-общо. Той, образът, добива всеобхватен и вездесъщ смисъл.
Така се очертава Центърът и периферията, Божественото /културно усвоеното/ и Дяволското /профанното/ пространство. В последния случай става въпрос за „край-света“, обиталището на тъмните сили, факторите на злото, хаоса…
Гората заема централната част на света, а единичното дърво извиква представите за Световната ос, за Космическото дърво. То е като църквата и камбанарията или църквата и църковния двор, къщата /стаята с огнището/ и коминът или дървото до къщата и дворът.
Става дума и за „най-личното дърво“, на което кукува-хортува и гука /пее/ гургуричката. Не ели това Дървото на живота? А “най-личният“ хайдутин – войвода не е ли откроен изобщо сред българите?
Първа част.
