Песента „Заплакала е гората“: документално-фактическа основа и идейно-художествено обобщение, част 1

доц. д-р Милю Петров,

Встъпление

1. Народните песни за Стоян-Индже войвода са много на брой и различни по стойност. Безспорно най-емблематична и представителна е песента “Заплакала е гората“. Тя е известна с множеството си варианти и версии, огромната част от които са публикувани. Обяснимо е защо ще посоча моя сборник „Народни песни за Индже войвода“, излязъл в три издания, две от които са допълнени: през 1992, 2006 и 2021 г.
2. И литературата за тези песни е огромна по обем и качество. Изследователите – фолклористи са от различни поколения и с различни методологически позиции. Най-често се обръща внимание на съотношението между историческа фактичност и идейно-художествена извесеност, като превес взема втората част на тази корелация. Даже се отрича фактичността на „Заплакала е гората.
За съжаление, не се познава документът от 1801 г., както и някои други фактически сведения и народни песни за Индже /не само от този период/, които пряко се свързват с първосътворената през 1802 г. песен „Заплакала е гората“ – в землището на с. Чакърлий. По-късно изчезва и днес е местност в мерата на с. Голям Боялък – Голямо Шарково, Шарково, Боляровска община, Ямболска област.
Приема се от многото учени смесено – обогатеното сведение на Балчо Нейков, Горо Горов, Димитър Осинин и др./ то често се преписва на Нейков/ за създаването на песента „Заплакала е гората“, а записването ѝ от Балчо Нейков е в края на 19. в. Тази песен у Нейков стои най-близко до първосътрорената.
През 1933 г. в родното си село Заберново Горо Горов записва песента „Заплакала е гората за Индже юнака“/ Горов, Горо. Странджански фолклор. С., 1983, с. 264/.
И тази песен се оказа в центъра на друга група от песни, подобни на нея. Може да се каже, че и тя е базова, основна – като текста, а може би и мелодията на песента на Балчо Нейков.

Средищна част/ образите на гората и Индже войвода

1. Естествено, в подстъпите към /приближаването до/ песента най-наред ще се спрем на въпросния документ.
1.1. Документът: „През май 1801 г. в околностите на Адрианопол /Одрин/ се събрали 10 хиляди кърджалии, между които имало твърде много християни. Те разоряват селата на север от Одрин. Сред тях са: Халково, Голям буелак, Кючук буелак, Попово село, Мешалия, Пишакьой, Ичмен, Илмалия и др.
Една част от жителите на селата са избити, друга част е разпръсната по горите, гладна, без подслон, трета е пленена. По заповед на главния предводител на кърджалиите пленниците е трябвало да бъдат убити, но животът на пленниците бил запазен благодарение на настойчивите молби на бюлюкбашията Енджи Станчо/самия християнин/. Като ги изпраща в лагера, Енджи Станчо посъветвал хората да бягат по-далече, в някои по-безопасни места, защото главатарите били заповядали „всички местни християни да бъдат умъртвени, имотите им разграбени, та да не би други християни да се съюзят с местни жители като едноверци против турците“.
Това са „събрани сведения от разказите на бежанците“ от Равна гора /конкретно в случая от Боялъците и Попово село /в Галац /Бесарабия/. Те били около 200 българи, качени на два кораба в Месемврия на 16 май 1801 г.
Сведенията е събрал П. Раевски – преводач при руското консулство в Галац. Така той си „съставил по-пълна картина“ за трагедията на бежанците и всичко съобщил на В. Ф. Малиновски – генерален руски консул на столицата на княжество Молдова /Яш/. От своя страна той /В. Ф. Малиновски/ изпраща консулско донесение до княз Кочубей /централната власт на Руската имперя. В пратката до княза е и сведението на дошлия куриер: „През януари 1802 г. кърджалиите, начело с Кара Феиз, Индже войвода /християнин/ и Манаф Ибрахим грабят в околностите на Свищов“ /Грачев В. П. Към въпроса за преселване на българи в Русия в началото на ХIХ век /1800 – 1801/ – В: Българско възраждане, С, 1981, 264 – 298/.
Предавам точно записаното, Стоян Райчевски нормализира по-късните и днешните имена на селищата: Лалково, Голям Боялък, Малък Боялък, Попово, Мешелия /Дъбово/, Пашакьой /Болярово/, Ичме /Ст. Караджово/, Алмалий /Ябълково/ и др, /Райчевски, Стоян. Тракия. С., 002, с. 128, 130/.
Вече сме разглеждали документа и сме направили необходимите разяснения, Изводите ни са следните:
Първо, сведението за Енджи Станчо е по устните разкази на бежанците, живеещи на север от Одрин /вкл, района на Боялъците/. Стават очевидни грешните заключения на някои автори, които твърдят, че принудителното изселване на боялъчени е по причина на бастисването на този район от кърджалията Индже войвода. Тъкмо обратното – кърджалията Индже в този край /Равна ора/ е закрилник и спасител. Той напада други, богати и отдалечени селища – български, гръцки и турски.
Второ, Енджи Станчо е несъмнено Индже Стоян. Тези названия са познати тогава – Стоян е нетипично име в руската, а и в славянската именна система, пък и бежанците умалително-фамилиарно са говорили за спасителя си.
Трето, документът стана известен през 1981 г. по обективни и субективни причини той е непознат не само за изследователите на Индже.

продължава в следващия брой