Още за Словото: Речеви недомислици

Те са много и от най-различно естество. И изскачат обикновено от нечия уста, за която се мислим, че „произвежда“ само скъпоценни камъчета, обработени и готови за украшения. Искам да кажа, че това не зависи от устата, а от главата. Ако в нея има подходящо разработена кариера, тогава – да, иначе – не категорично.
Става дума за майчиния език – нали с него можем да кажем, че сме гладни, че сме жадни, че ни се спи – какво повече? Но не е така.

Езикът е жив организъм и той реагира на всяка обществена пулсация.

Думите имат свой собствен живот. Те се раждат в определен момент от общественото развитие, когато се появи нужда от обозначаване на точно определено явление и се превръщат в архивна единица, когато вече не са нужни. Ето пример: в годините на наборна военна служба всички младежи, постъпили в редиците на армията, бяха набори, така се и обръщаха един към друг.
Сега ситуацията е друга и необходимост от такава дума няма. Същото се случва и с някои думи, свързани с ръчния земеделски труд. Колко представители от днешното поколение млади хора са наясно какво означават думите: сърп, паламарка, диканя, копраля и т.н. Средата на тези младежи е друга, интересите им са от друго естество, заобиколени са от продукти на съвременната научна революция – това ги вълнува, такова е ежедневието им. Така много ясно се очертава разделителната линия между поколенията. Едните вече, преминали във втория ешелон, независимо от амбициите и потенциала си, се превръщат в аутсайдери, докато другите уверено, въпреки неизбежните грешки, вървят напред, прокарвайки нови пъртини в общочовешкия ход.
И всичко това е съпроводено с появата на нови думи, които обезателно са чужди в ежедневната лексика от поколението на доайените въпреки богатия им жизнен опит. Следват противоречията и различните оценки за случващото се.
Тука не става дума за „езика от улицата“ на младите хора, т.н. жаргон, чрез който те общуват помежду си. Думите и изразите понякога са в непоносимо противоречие с нормите на книжовния език. Думата „тъпня“ (тъп, тъпота), случайно уловена в речниковото им пространство, показва произвола на словообразуването. Очевидно негодуванието в случая е неуместно и неприемливо, защото навлизаме в психологическата характеристика на поколението.

Бунтарството е неотменна черта в образа на новото поколение.

Така то се ситуира в обществото, където има собствени измервателни уреди за трусовете в социалната среда, предизвикани обикновено от самото него. За добро или за зло промени трябва да има. Одеждите и правилата на старото поколение са му неудобни, там то не може да намери уют и спокойствие и да разгърне себе си. Такава е логиката на Еволюцията.
Опитът и мъдростта на едните – да, дръзновението, очарованието и неспокойствието на другите – също.
Спомнете си кой е полетял към Слънцето според гръцката митология. Икар, разбира се. Той е носителят на вечното човешко дръзновение.
Но… Правилата са си правила и ние трябва да ги спазваме. Особено онези, които се основават на многовековния човешки опит. При тях няма прояви на хаотичност, защото са изпитани във времето, няма лични и групови съображения, които, много често, водят към нищото. Това се отнася както за обществено-политическия живот, така и за езиковите норми. Всяка проява на немара, всяко пренебрежение води до катаклизми, чиито последици са за цялото общество. Има и още нещо: фалшивата имитация и подражателство. Например в условията на джендър-философията се появиха някои езикови странности, които стресират с неочакваната си претенциозност и забулена в тайнственост агресивност. И се появиха моментално барабанчиците на похода им да взривят съществуващите устои, градени стотици години.
Човечеството познава добре себе си и, мисля, многовековният му опит е показал ясното разграничение между половете – мъже, жени- както и решението в битов и обществен план (след много тежки битки с предразсъдъците и някои институции) за равностойното място на всеки индивид под слънцето. Сега обаче се оказва, че това не било така и се търсят начини да се изчегъртат старите ни представи за хармония, да се разруши Храма на Истината, за да дойдат новите търговци. Оказа се, че да назовеш индивид от женски пол с части на речта, определелящи половата му принадлежност, е дискриминация. Чиста проба мъжки расизъм и терор! Затова „нашата колега“ било правилното определение. А „нашата колега“ е жена, в много случаи тя се гордее с това и защитава със силна амбиция и хъс.
Понеже става въпрос за речта в най-делничния й смисъл съм длъжен да обясня на онези, които четат по-внимателно, че в нашия език се допускат такива изключения. Това става при някои административни длъжности, при които няма вариант на думата за ж.р. или звучи нелепо: Госпожо Директор, Управител, Госпожата е пилот в гражданската авиация и т.н.
Общоизвестно е, че падежните форми в нашия език са отпаднали с малки изключения: главно в местоименните форми. Такива езици се наричат аналитични. Няма да се спирам подробно на всички падежни местоименни форми. Там, общо взето, няма драстични отклонения в изговора им от нормите на книжовния език. С малки изключения това се случва в някои диалекти.

Аз обаче искам да насоча вниманието към много често срещащите се грешки

в звателния падеж на имената. В езикознанието е прието към имената на хората в основната им форма да се прибавят гласните – е или –о: Иван – Иване, Стоян – Стояне, Добра – Добро, Мария – Марийо – т.н. Слушам, обаче, как репортери в национални медии се обръщат към събеседника си: Иван вм. Иване, Димитър вм. Димитре и си мисля, че тези хора или не познават граматическите правила на езика ни или такова обръщение им звучи много разговорно, неподходящо за рейтинга на медията, която представляват или пък провинциално, някак си.
Тътените от такива лапсуси още кънтят в ушите ми.

Знаем всички, че езикът търпи промени – лексикални или граматически (по-рядко) в различните епохи. Примерът с родния ни език е много показателен – още в Ранното Средновековие той постепенно променя облика си и се е превърнал в аналитичен. И сега има индикации за промяна (главно лексикални), но това е проблем с историческа давност. Но медиите, според мене, не показват достатъчно уважение към своите потребители. А и не само те.
В някои вестници, например, се изреждат заглавията на филмите от програмата на кинофестивал (вкл. и в България), който ще бъде открит наскоро. Организацията на събитието обикновено е перфектна: жури, червеният килим, разкошни тоалети, блясък, суета до небесата и т.н. И заглавията на почти всички филми са написани на (обикновено) английски език – сякаш всички сме полиглоти или англоезични. Няма и превод, което е проява на неуважение към българския читател. Докога? Искаме суверинитет, искаме уважение, а сами си слагаме прангите. Ние показваме с цялото си поведение, че не уважаваме себе си, езика си, независимостта си – как тогава другите ще ни уважават. Превърнали сме се в някакво европейско недоразумение и разчитаме на дипломатичната толерантност на гостите като им покажем това или онова от „постиженията си“, след което се оказва, че не е нито това, нито онова. Може тези думи да звучат остро и архаично като вопли от историческото Паисиево време, но така, според мене, стоят нещата.
Откакто нашите предци са се заселили тук на Балканите, от тогава не е преставала борбата им с византийската езикова инвазия, после с гръцката, после с езика на другите велики и „просветени“ народи, сега с английската… Те не се напъват да ни налагат езика си – ние се отваряме, за да придобием по-високо самочувствие и да сме „част“ от друга цивилизация. Прочетете внимателно историята на тези народи и дано ви стане ясно на какво се дължи това величие: на брутална сила и живот без компромиси. В която и страна от “Великите сили“ да попадне човек няма да намери една дума, написана на кирилица. По същия начин погазваме традициите в именната ни система. Колко деца се раждат сега с традиционните български имена?
Най-после дойде ред и на една нова особеност, продиктувана най-вероятно от усилие за интелектуална показност. Как ви изглежда, например, изразът: „Дебатите в пленарна зала бяха разгорещени.“ Още в училище някога учихме, че думата, за да придобие по-голяма конкретност, трябва да се членува, когато е необходимо.
Затова казваме „Влакът идва“ , а не „Идва влак“, за да се знае, че това е влакът, който чакаме, а не нещо случайно, появило се в полезрението ни.

Не съм наясно с мотивите за тази езикова волност, но и никой не си прави труда да ми обясни. Езиковедите, и те мълчат. Защо ли?
Искам да кажа, че тези млади хора, които лесно се поддават на нездрави езикови внушения, трябва по-бързо да узреят, да станат по-критични към себе си и езика ни, да го защитават, когато има нужда. Истински и аргументирано. Като българи. И да четат. Има великолепни образци в българската литература, които може да просветлят пътя и позицията им.
Не съм против изучаването на чужди езици. Това е знание, което дава възможност човек да проникне по-дълбоко в народо-психологията на друга нация, да я погледне отвътре.
Но съм против предателството спрямо езика и народа ни.
Патриотизмът е истински, когато почиташ езика и народа си винаги. Като Вазов, например.