От Тополовград до края на света: Семейното Камино на Крумови

Крум Крумов е родом от Тополовград. От своите родители той наследява любопитството и глада за нови знания – нещо, което днес предава с пълна сила и на сина си Алекс. Именно това дълбоко свързване – през знанието, споделеното преживяване и търсенето на смисъл – става повод за едно от най-съкровените пътувания, които баща и син могат да споделят.
„Беше с най-любимото ми в света същество – Алекс.“
Алекс е чувал за Камино още от малък. Той самият, по думите на баща си, е дар – измолен от Свети Яков по време на първото поклонническо пътуване на Крум Крумов през пролетта на 2011 г. — време, което той нарича „старият свят, нехектичният, в който имаше повече осезаем смисъл и заедност“.
През 2019 г. Крум предприема благотворително Камино от Созопол до Сантяго. Тогава Алекс го изпраща с думи, които остават завинаги: „Тате, само се върни!“.
И баща му се върнал. И всичко вече е променено.
От Сантяго носи на Алекс мида, която днес той нарича своето „успокоително махало“ – окачена в стаята му, тя му помага да преминава през трудни моменти. Без да казва, Алекс сам е пътувал по духа на Камино.
Сега обаче го измина и физически.
Още с началото на пътуването ги посрещат трудности: повредено колело още от сервиза, щети и по двете колела след полета, безсънна нощ, изпълнена с напрежение.
И тогава – първият „ангел на Камино“: младо русначе с мобилен велосипедeн сервиз… точно на летището в Порто.
Двамата тръгват. През следващите пет и половина дни изминават 242 километра по Централния маршрут на Португалското Камино – през гори, скали, черни пътища и кози пътеки. По маршрути, където повечето карат с електрически колела и без багаж, Алекс и баща му въртят с всичко необходимо на гърба си.
Имало дни с по десет часа на седалката. Но нито веднъж не се качват на транспорт. Алекс настоява: „Не се качваме. Продължаваме“.
Момчето преживява всичко – от бурна радост до безсилие.
„Кара без ръце, крещи от щастие – усещането за свобода е необяснимо. Плаче от гняв, умора, яд на „поредния кирлив баир. Мълчи и пътува навътре, съсредоточен в себе си. Повтаря:„Тате, имаме цел. Най-важното е, че сме двамата. Мога. Мога. Мога.“

Крум Крумов: „Надявам се да помогнем и децата да бъдат излекувани“

Пътуването става среща със себе си. През хората по пътя (които, както казва бащата, „никога не са случайни“), през разговорите, през мълчанията, през всяко скалисто нагорнище и всяко изпитание.
Алекс разбира, „че може много повече, отколкото е вярвал; че трудностите идват лично при него; че само той решава дали ще се справи. И успя! Там, където големите се отказват, или изобщо не тръгват“ – разказва бащата.
На шестия ден, точно в 12:00 на обяд, Алекс пристига на площад Обрадойро в Сантяго де Компостела. Площадът кипи от радост — отвътре навън.
След това извървява и последните 5 километра до Финистере – „края на земята“, където посреща най-красивия залез в живота си. Там черпи от силата на това място. Връща се променен. Пораснал.
„Моето момче“ – с гордост завършва разказа си бащата.