За руснаците в Търново-Сеймен, част 2
16 минути
Екатерина Бендерева, Ксения Бендерева
От 1923 до 1926 година в Търново Сеймен, (дн. Симеоновград) е имало училище, наречено „Галиполийската гимназия“. В нея са се учили руснаци, които са пребивавали в България. Част от тях са близки на войниците от армията на генерал-лейтенант Врангел. Тя била изтласкана към Черно море от друга руска армия.
В град Галиполи се установява щабът, шестте военни училища, офицерските школи и техническият полк. За останалите френските окупационни власти определят място, намиращо на 6 км от селището. То е разположено в долината на пресъхващата през лятото река Буюкдере. Англичаните, които по-рано са лагерували там, са го нарекли „Долината на розите и смъртта” поради гъсталаците от шипки и изобилието от змии. И двете места, определени за пребиваване на руснаците, се нуждаят от основни подобрения, за да се предотвратят евентуални епидемии и да се създадат елементарни условия за живот на хората.
Градчето носи характерните за онова време черти на ориенталски град: замърсени улици с течащи по тях вадички от течност със съмнителен произход, ручей, чието корито се използва като сметище, липса на обществени тоалетни и т.н. Водата идва по стар римски водопровод, вкусна е, но през лятото не достига. С разрешение на местните власти и понякога с тяхна помощ руските бежанци систематично чистят главните улици и изчистват коритото на ручея, изграждат обществени тоалетни в местата на струпване на хора (пазар, комендатура и др.), оборудват две безплатни бани с дневна пропускливост 600 – 650 човека, обследват водопровода и намират нови източници за захранването му. След пристигането на кораба „Ялта” използват биохимичната му лаборатория за контрол на качеството на водата. Укрепват се порутените жилища, складове, полуразрушената джамия и др. помещения, оправя се канализацията им, подобрява се хигиенното им състояние. Там трябва да се настанят пристигналите било за живеене, било за обучение или пък да бъдат използвани като болнични помещения.
В лагера коритото на реката се изчиства и покрай него се изсича растителността за да няма развъдници на комари – преносители на треска. Определени са зоните за водоснабдяване –в горното течение на реката, за хигиенни нужди – в долното. Тъй като водата в лагера не достига са изкопани 15 кладенеца и се контролира качеството на водата от всички водоизточници. А при появата на заплаха от дизентерия Централната биохимична лаборатория изработва филтри за два от кладенците, откъдето се осигурява вода за пиене. Отделени са и специални места за кухните, отходните места са изнесени извън територията на лагерите на отделните воински части. Строят се полкови бани. Поради липса в началото на фабрични дезинфекционни камери се изграждат подземни такива, в които температурата се вдига над 1000С и осигурява обеззаразяване и обезпаразитяване на дрехите. А и хората не стоят безучастно – те се перат на реката и при необходимост изваряват дрехите си срещу паразити. Те са заселени в палатки, по 50 души във всяка и всяко отклонение от хигиенните норми води до тежки последствия. Тясно е, почти цялото пространство е заето от нарове, няма постелъчен материал, но никой не спи на земята. След известно време някои офицери и семейните си изкопават землянки и се настаняват в тях.
Битовите условия са тежки, но още по-тежко е душевното състояние на бежанците. Те са преживели кошмара на евакуацията; загубили са родината си; неизвестна им е съдбата на близките, останали там; за мнозина единственото имущество, с което разполагат, са дрехите на гърба им; някои нямат професии, мнозина не знаят чужди езици; обезверени са и не виждат перспектива пред себе си. А струпването на едно място на множество хора, намиращи се на ръба на отчаянието, може да има непредвидими последствия.
Това добре осъзнава командващият на І армейски корпус, генералът от инфантерията А.П.Кутепов. Ролята му за възраждането на армията е изключителна. Той и щабът на корпуса въвеждат безкомпромисна армейска дисциплина. Стриктно се следи всичко: от чистотата до изпълнението на всяка заповед, а за криминални престъпления има военно-полеви съд. Почват да се провеждат учения и паради. Голяма подкрепа във възстановяване на духа на армията има църквата в лицето на полковите свещеници. Руските духовници са приети топло от гръцките си събратя, които призовават паството си да прояви съчувствие към бежанците. Докато се направят от подръчни материали полкови църкви или параклиси е разрешено на руснаците да провеждат службите си в гръцката църква след завършване на гръцката такава. Взетите мерки скоро дават резултат. Духът на хората се възвръща, бъдещето вече не изглежда безперспективно и те започват да се чувстват членове на една боеспособна армия.
В битово отношение животът в лагера остава все така труден. Продуктите, а и всички други необходими стоки и предмети се доставят в пристанището на Галиполи, под контрола на френските власти се разтоварват и се насочват по предназначение. Преди построяването от руснаците на теснолинейна ж.п. линия доставянето на товарите в лагера е силно затруднено, защото става предимно на гръб и на ръка. Линията позволява да се използва тъй наречения конно-железопътен транспорт и превозът е значително облекчен. Прекарването й обаче много се забавя, защото французите настояват да се изпълнява техен проект за изграждането й. Той се оказва крайно несполучлив, те го признават и прекратяват строителството, но са загубени два месеца и е пропилян трудът на 6037 човека, правили изкопни работи по трасето. В крайна сметка се изпълнява руският проект, който свързва пристанището с лагера в долината. Линията е дълга 9 км и при прекарването й инженерите от ж.п. батальона е трябвало да проявят чудеса на инженерна изобретателност. Причината е, че ж.п. съоръженията са случаен сбор от елементи, доставени от дарданелския и солунския фронт, има и немски части. Освен че те често не пасват помежду си, липсват и части за свързването им. Няма и достатъчно инструменти та се налага да се изобретяват нови такива или да се изработват допълнителни от събрани навсякъде железни отпадъци. Като пример може да се посочи, че поради недостиг на огънати релси за завоите на ж.п. линията се налага това огъване да се извърши на място и за целта от подръчни средства се създава необходимият инструмент; временно в машинните лагери се монтират сачми от твърдо дърво и др. Поради ограничения обем на материала не е възможно да се изброи всичко, което се създава от военните инженери. Но и в описания случай, а и във всички други области от живота на галиполийците трябва да се помни, че успехите се постигат от изтощени и силно обезсилени хора.
Дневната дажба, която те получават, по определение на лекарите, осигурява „непълно гладуване”. До месец май, периода, в който тя е била най-голяма, в състава й влизат: хляб – 500 гр., консерви – 200 гр., зърнени – 100 гр., мазнини – 20 гр., бульон (на кубчета) – 50 гр., захар – 20 гр., чай – 7 гр., сол – 20 гр. и дърва за огрев – 600 гр. При съставянето на дажбата генерал Кутепов обръща внимание на френското командване, че тя определено е недостатъчна и предлага увеличаването й. Отговорът, който получава, е отрицателен и гласи, че в Съветска Русия на бойците от Червената армия се дава по-малко.
Освен това, при получаването на продуктите нерядко по различни причини се установява разлика в теглата, естествено, не в полза на получателите. Вземат се мерки по-възможност да се повишат дажбите на жени, бременни и кърмещи, на деца на възраст до 17 години. Специална лекарска комисия преглежда и предписва увеличена дажба и на слабите и болните армейци. Добавките не са гарантирани, защото те се осигуряват от нередовни доставки от международния Червен Кръст, хуманитарни доставки от американския Червен Кръст или се закупуват от парични помощи на ВЗС (Всеруски Земски Съюз). Като цяло, хората, получаващи допълнително храна са не повече от 1,7 до 6,7% от броя на получаващите френската дневна дажба (април – юли 1921г.). И въпреки полугладното съществуване, когато през юни 1921г. до бежанците достига вест, че в Русия има глад, от много воински формирования постъпват предложения всички да се откажат от една дневна дажба и с помощта на Червения Кръст събраните продукти да бъдат изпратени в родината.
Що се отнася до снабдяването с облекла и други нехранителни стоки от първа необходимост, положението не е много по-различно от това при храните. Разликата е само в това, че командването не винаги може да предотврати възникващата понякога натурална размяна с местното население по принципа: аз на вас, примерно, кърпа за лице, а вие на мен хляб, халва, тютюн и др. Пожертвани са и одеяла, от които жените ушиват палта за децата и за някои от нуждаещите се от топли дрехи.
Друг голям проблем, който успоредно с изброените по-горе трябва незабавно да се реши, е здравето на хората. А в числото на пристигналите се среща целият букет от болести, съпътстващ всеки военен конфликт: тиф, дизентерия, малария, треска, туберкулоза и т.н. В Галиполи заедно с евакуираните идва само едно армейско лечебно заведение. С известно санитарно имущество е и предният отряд на Червения Кръст, както и хоспиталът на Белия Кръст (воинско благотворително дружество). За да се предотврати избухването на епидемии, първостепенна задача е да се отделят болните хора от здравите.
Това се прави, но в първите месеци няма възможност да се разделят болните по вида на заболяването. Всички болни се намират на едно място, било то палатка в лагера или училищна стая в града. В резултат човек, който се е излекувал от една болест може да се зарази от друга, не по-малко опасна от предишната. Помещенията са пренаселени, в тях се намират почти двойно, а понякога и тройно повече хора, отколкото могат нормално да поберат. Липсват елементарни удобства, като креват служи подът. Вече много по-късно се обособява приемно отделение, където болният се измива, преоблича, дрехите му се дезинфекцират, а той очаква окончателната диагноза и разпределение по характера на заболяването си в изолатор. Постепенно се създават условия за оказване на профилирана медицинска помощ: вътрешни болести, белодробни заболявания, инфекциозни болести, извършват се хирургически операции и т.н. Има АГ отдел и известно количество легла са заделени за родилно отделение. Между другото, там са родени 100 деца и всички раждания, независимо от екстремалните условия, минават без след родови усложнения за родилката и детето. Провежда се и зъболекарско лечение. Освен болнично има и амбулаторно обслужване. През цялото време строго се следи санитарното състояние на всички обекти и на прилежащите територии, в това число и на карцерите. Всичко това става възможно както благодарение на съдействието на френските и гръцките власти, на доставените от французите подвижни дезинфекционни камери и ваксини срещу заразните болести, така и на даренията на гръцкия и белгийския Червен Кръст. Но основната помощ идва от страна на американския Червен Кръст и благодарение на енергичната дейност на неговия представител в Галиполи майор Дейвидсън.
В резултат на предприетите мерки към месец май 1921г. тифът във всичките му разновидности – коремен, възвратен, петнист – почти отстъпва (фиксираните за периода декември 1920г. – септември 1921г. случаи са 1673), но застрашително нарастват случаите на туберкулоза. Поради лошите битови условия и полугладното съществуване състоянието на вече болните се влошава, а хората с предразположение към болестта заболяват. Провеждат се действия за ограничаване на заболяването като изолиране на болните и подобряване на храненето им. Увеличаването на дажбите за туберкулозните става възможно с помощта на американския Червен Кръст. Пак с помощта майор Дейвидсън на брега на морето, в палатки за по 20 – 30 човека, се оборудва санаториум, Капацитетът му в началото е за 110 души, но тъй като нуждите от него са по-големи, леглата са увеличени до 140. Въпреки че кандидатите за постъпване са много, единственият критерий за продължителността на пребиваването в него е реалното подобряване на състоянието на болния. Затова средният престой там трае от 32 до 37 дни.
Извън тежката и непрекъсната работата по опазване на здравето на хората лекарите намират време да споделят наблюденията си върху протичането на болестите при специфичните условия в Галиполи. Те се обединяват в съюз и изнасят научни лекции, които са полезни не само за дипломираните им колеги, но и за тези, които по стечение на обстоятелствата не са успели да завършат медицинското си образование.
Впрочем, стремежът към повишаване на образованието и квалификацията на хората е характерен не само за медицинските среди, но е и целенасочена политика на командването на І армейски корпус.
Стремежът към знания е нормален, като се има предвид, че както при военните, така и при цивилните има много висшисти, студенти, абитуриенти на средни учебни заведения и много нисък е процент на хората без средно образование или неграмотни. Работи се по много направления.
Така например, с изключителен интерес се ползват висшите общообразователните курсове, организирани в града от група лица, предимно университетски преподаватели. Желаещите са толкова много, че се налага както да се увеличат часовете, така и да се намери възможност да се поеме максимално напливът от кандидат-курсисти.
Какви лекции се четат? Диапазонът на темите е много широк и включва: проблеми на съвременната руска литература, история на църквата, руска история, физическа и икономическа география, астрономия, метеорология, биология, висша математика, електротехника, проблеми на съвременната физика и т.н., и т.н. Лекциите се водят от хора, които нямат книги за подготовката им, т.е. базират се само на придобитите си знания. Лекциите се четат от 18 до 20 ч. всяка вечер, отделените за тях помещения се намират над трапезарията, от която се чува шум, няма достатъчно осветление, хората стоят прави (а някои са дошли пеша от палатъчния лагер), няма хартия на която да се запише чутото, но никой не ги пропуска. Малко по-късно, с помощта на командването и ВСЗ, нещата се подобряват. Организират се и курсове в лагера, които главно целят в рамките на 16 седмици да покрият образователната програма на двата последни класа на гимназията. Условията и тук са далеч от нормалните. Когато реката приижда някои, за да стигнат до учебната палатка правят дълъг преход от около 3 – 5 км, за да минат на другия бряг по моста, а други поемат риска да се събуят и да я пресекат напряко.
Не могат да се подминат изключителните грижи, които се полагат за децата. В Галиполи те са попаднали както с армейските части, така и с родителите си, а има и пълни сираци. Общият им брой за периода се колебае от 300 до 500. Още с пристигането спешно се организира детска градина, където първоначално са настанени 19 сирачета от 2 до 8-годишна възраст. По-късно се създава интернат, в който броят на децата достига до 101 на различна възраст. Всички се стараят да създадат там условия, близки до домашните, украсяват помещенията и се опитват да намалят страданията им.
Много би могло да се напише за усилията, които се отделят за поддържане на физическата форма на хората, но за това достатъчно красноречиво говорят направените фотографии.
Снимка: Подбор на авторите
