Защо „Титаник“ продължава да ни очарова

Michael Rosenblum

За пореден път „Титаник“ завладява общественото внимание.

Този път това е историята на петима авантюристи, които са се спуснали с подводница до останките на кораба и засега са изчезнали. В момента се провеждат глобални спасителни дейности, а медиите са пълни с тази изключителна история.

Тук, в Обединеното кралство, всяка новинарска емисия започва с новини, а вестниците са пълни с всички възможни аспекти на историята.

Със сигурност това е вълнуваща история, но по света има много корабокрушения – защо „Титаник“ така завладява въображението ни, както във филмите, така и в действителност, и продължава да привлича хората да го видят?

Потъването на „Титаник“ е първото медийно събитие в света.

Днес, когато се разбие самолет, стане терористична атака или започне война, ние можем да включим CNN или BBC или просто да влезем в интернет и да намерим незабавно и на живо отразяване на случващото се. Но през по-голямата част от човешката история, когато някъде по света се е случвало голямо събитие, е можело да минат дни, докато новината за него достигне до обществеността.

Когато Наполеон е победен при Ватерло, новината за резултата от битката достига до Лондон едва след три дни.

„Титаник“ променя всичко това завинаги.

Наред с пътниците, екипажа и недостатъчния брой спасителни лодки „Титаник“ превозва и още нещо – нещо, което по онова време е предимно експериментално. Имал радио „Маркони“.

Радиото не е било използвано от екипажа на кораба – никой не е знаел как работи. Вместо това с него са работили трима служители на компанията „Маркони“.

„Титаник“, най-луксозният океански лайнер, строен някога – с плувен басейн, гимнастически салон, грандиозно централно стълбище, достойно за величествен дом, предлага на богатите си пътници от първа класа нещо, което никой друг кораб не може да предложи – възможността да изпращат телеграфни съобщения до дома и да ги получават. Това е било нещо невероятно.

Когато „Титаник“ се ударил в айсберга в ранните часове на 15 април 1912 г., служителите на компанията „Маркони“ започнали да изпращат сигнал за бедствие по радиопредавателя. Разбира се, много малко хора са имали радиоприемници. Компанията е била сравнително малка и е имала малко клиенти.

Дейвид Сарноф, руски имигрант в Ню Йорк, получава работа в компанията „Маркони“ на 16-годишна възраст. Като младши служител той получава задачата да седи на витрината на универсалния магазин „Улуъртс“ в центъра на Манхатън с гигантска радиосистема.

Това бил рекламен трик, предназначен да покаже на обществеността какво представлява това ново радио. Помислете за Интернет през 1988 г.

Седейки на това много публично място (това е било много преди да се започне да се излъчва глас), Сарноф получава трескавите съобщения от радиостанцията на „Титаник“, че той потъва.

Той е първият човек, който научава, че „Титаник“ потъва, но скоро съобщава това на цялата нация. В Белия дом президентът Уилям Хауърд Тафт нарежда да се изключат всички радиостанции в страната, с изключение на тази на Сарноф.

През следващите 36 часа Дейвид Сарноф продължава да получава съобщения за катастрофата. Междувременно огромна тълпа се събрала, но не в сградата на „Ню Йорк Таймс“, където традиционно отивала при подобни случая, а пред универсалния магазин „Уулуърт“.

След като „Титаник“ изчезнал под вълните, „Карпатия“, друг кораб на линията „Уайт Стар“, също оборудван с радио „Маркони“, започнал да предава имената на оцелелите, когато ги изваждали от ледения Атлантик. Сарноф предава и тях.

Потъването на „Титаник“ е първият случай, когато голямо новинарско събитие се предава и преживява в реално време. Потъването на „Титаник“ става достояние на нацията и света, докато трае катастрофата. Нищо подобно не се е случвало дотогава. Никой не беше преживявал това преди. Именно поради тази причина потъването на „Титаник“ продължава да ни вълнува повече от 100 години след това.