Дефицитът – постоянната ни грижа

Павел Атанасов

Стряскащо е това определение в ежедневието на много хора. Дефицитът ги плаши, нарушава програмата им, защото то не гради, а разрушава: съня, нормалния ни ден, уюта, който сме си уредили и всичко, за което сме си мечтали в бленуваните мигове на щастие.
Че дефицитът е недостиг е ясно на всички, но трябва да си изясним предварително: не става дума само за материални придобивки. За тях всичко ни е ясно и сме го изпитали. И понеже материалните неща са видими и са болезнено присъщи на ежедневието ни, затова много често усещаме метежно липсата им и празнотата около нас. Тогава щем – не щем се сещаме за отсъствието на важните неща, с които сме свикнали и сякаш не можем без тях.
Консуматорско общество и проблемите в него!
И не си даваме сметка, че тази неизчерпаема алчност носи беди на всички, защото повечето от нас сме всеядни без почивка, независимо от това дали го осъзнаваме, или – не. Напоследък се появяват призиви по медиите за по-пестеливо отношение към всичко, с което разполагаме: мебели, дрехи, храна. Особено храна – голяма част от човечеството гладува и в същото време богатото консуматорско общество нехае. Всяко година се изхвърлят милиони тонове храна, а тази храна се приготвя, харчи се огромно количество енергия и природни ресурси. Знае се добре от всички, че загубата на част от човешкото общество води до дисбаланс, защото изчезват не само отделни човешки индивиди, а с тях умират цивилизации, ценности, култура и уникална духовност. Така поставен проблемът предизвиква куп въпроси без изчерпателни и аргументирани отговори. Появяват се понякога информации за количествените загуби, които стряскат нормалния човек и неговия сън. Необходима е обаче световна политика – целенасочена и справедлива /знае се, че справедливостта зависи от гледната точка/ за изкореняване на тези недъзи, защото порочно е да си мислим само за настоящето, а и за след това – какво ще оставим на сегашните деца? Това обаче не е дефицит, а разточителство, явно е и морално безхаберие. Сякаш е дошъл оня, върховният момент, след което всичко направено от човека потъва в разруха и развала. Световните вождове не мислят за това, за тях е по – важно кой ще диктува правилата, чия световна концепция ще доминира над човечеството. А това пък ражда усещане за необикновени свръхвъзможности на лидерите и до лоша оценка за случващото се. Човешкото общество и историята познават много такива алогични прояви. Голяма част от него преживява, попадайки право в окото на бурята – смазваща е там тишината и безвремието. А тогава жертвите са безброй. Не съм сигурен, че това е вселенски закон, но драмата е в погубените човешки мечти и надежди, колкото и делнични да са те. Тя, драмата, е неописуема, гореща като лавата на току-що изригнал вулкан, която унищожава всичко по пътя си. И ще трябва да минат много години, когато тревата пак ще поникне и отново цветният килим ще възстанови красотата на обгорената земя. Тук възниква един справедлив въпрос: наистина ли Природата се грижи за оцеляването на родната ни Планета. Сигурно е така, но Природата не е въздесъща – тя се задъхва все повече и трудно отстоява на човека, движен главно от воя на хищниците. Истината е една – алчността и грубите интереси движат човешкото общество. Тук няма място за морал, а за порочна игра, в която ценностите са натъпкани в ъгъла. Те са излишни, защото идват „нови“ ценности, които са повече ценности от другите – остарели, изпокъсани, вонящи и нелицеприятни. По-скоро да ги махаме, да се отречем от тях, защото ни злепоставят с остарялата ни позиция! А и денят ни не е истински – проскубан и безличен като живота ни.
Ето така се подхлъзва човек: уж иска да разсъждава за недостиг, а се е залутал в разни ценности и морал и то достатъчно овехтели, които нямат никаква „стойност“. Сега му е времето да направим ревизия на досегашния ни живот и да отсеем житото от плявата. А тогава всичко, в което сме вярвали – на боклука: Ив. Вазов, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров, П. Р. Славейков, Иван Хаджийски и т.н.
Дефицит има навсякъде и във всичко, стига човек да се замисли и проникне по-дълбоко в нещата. Тогава ще прозре истината за дефицита, предизвикан от нечисти интереси: мръсен въздух, силно подценена хигиена, недостиг на лекарства и какво ли още не. И защо ли му е на човека да прониква толкова дълбоко в нещата – всеки ден има нещо, което липсва и му създава дискомфорт.
Има обаче недостиг, чийто носител е човекът. Той не е материален, а духовен, свързан с работата на мозъка. Всяко човешко действие, всеки опит да се откъсне от досадното ежедневие е продукт на мозъка. Той регулира поведението ни в пространството, чрез него ние вземаме верни или грешни решения, които определят нашето присъствие в обществото. Има и обща немара, която се превръща в код на безхаберието, защото не е само въпрос на хранително засищане, а на една по- висока духовност, която е в основата на пътя ни – трънлив и неутъпкан – метафора на нашето желание за отдалеченост от приматите. Трябва да преодолеем само онази очевидна леност, с която се отнасяме към работата на главния мозък, защото той е автор на импулсите и нашето адекватно оценъчно отношение към света. Не можем да разчитаме само на иновациите, резултат от мащабното развитие на науката, без да провокираме непрекъснато работа на мозъка. „Стига ми толкова“ – това не може да е формулата на успеха, необходима е упоритост и трескава работа. Мисловният център трябва да е постоянно под напрежение, за да възприема сигналите на външния свят и да ги анализира. Само тогава можем да излезем от блатото на духовния недоимък. Има хора, потънали в един лепкав недодялан свят, които общуват с близките си с незначително количество от богатия речников фонд на българския език. Това е по-скоро скудоумие, отколкото плод на Еволюцията. Толкова на брой сигнали издават и животните: за някаква опасност, за наличието на храна и т.н. На човека му е отредена друга възможност – да общува посредством словото, което е много по-богато и с безброй нюанси за пълноценен изказ.
Така човекът ще излезе от непреодолимия заплетен храсталак на широкия и прав път към светлината.