Градът и ние

Пътят. Не, не е този път, който векове наред е минавал през Харманли още преди тук да е имало някакъв организиран човешки живот. И съвсем естествено край него се появяват първите заселници – онези предприемчивите, които знаят как да привлекат вниманието на пътниците: търговци, пътешественици, жадни за приключения хора, мисионери, натоварени с важни държавни и духовни задачи, войска, разбира се, която събужда страховито тъжното покрусено време на тукашните хора, обикновени пътници. И всеки от тях носи у себе си друго усещане за нещата, друга култура, без да се натрапват, но винаги оставят нещо малко като точица от себе си. Така постепенно се формира селищната общност, а тя – правилата на живота и ценностите, които изповядва.
Тази нова току-що излюпила се урбанизирана форма не е изградена от единомишленици. Времето е важно. То налага своя отпечатък върху поведението на хората и изгражда нов обществен морал. Връзката между отделните индивиди и родовите общности колкото е физическа, толкова е и духовна. И няма как да е иначе – еднакви празници, еднакви делници, ежедневно общуване и взаимна помощ.
Толерантност е ключовата дума, която подпомага спойката между родовете, етническите и религиозните общества в градчето. И това е така не защото са се заселвали хора с висок морал, широко скроени, а защото правилата, сътворени от тях, са били такива, които са изисквали взаимност и уважение.
Спомня ли си някой от възрастните жители на града някога да е имало междуетнически или междуверски конфликти и междуособици? Мястото няма принос, хората са го направили да е така. И това се е случило въпреки пътя, въпреки керваните и пътешествениците, въпреки световните и регионалните сблъсъци и кървавият данък, който сме плащали заради мимолетната слава на държавните вождове. Грехота е, ако кажа, че не е имало междусъседски и междуличностни дрязги и неприязън, но това само е уплътнявало ежедневието на хората, за да не загубят представата си за доброто и злото и да имат точен ориентир за случващото се наоколо. А и то е било доста пъстро – като небесно видение. И в този, много внезапен водовъртеж, е било необходимо да се вземат бързи решения, адекватни на мига. На голям риск са изложени цялото семейство, а и домът, който обитават, не може да им предложи нищо надеждно и окуражаващо.
Впрочем някои пътешественици са ни дали по-ясна представа за облика на това някогашно селище от началото на XVI век, наричайки го ту село, ту градче. Второто вероятно ще да е било, защото тук вече е имало Кервансарай, хамам, джамия, общинска управа и малка част редовна турска войска – все ключови неща, аргументиращи присъствието на турската империя по тези места. Наоколо са се разположили двете махали: турската – в центъра близо да властовите учреждения и българската – в покрайнините. Мир и благоденствие!
Така са живеели нашите предци – без църква, без училище, без читалище… Само на някой религиозен или традиционен български празник се е извивало хорото и се усещало веселие, но… робско. Знае ли човек какво би могло да хрумне на управата в този час.
Пътешествениците споменават бегло и за облика на селището – малки схлупени къщурки, изградени от плет, покрити със слама, а наоколо вековни дъбови гори.
Архитектурна идилия!
Впрочем и до сега градът е останал доста беден в тази насока – без архитектурни шедьоври, а и построеното – без достатъчна художествена стойност на сградите с много малко изключение. Социалистическото строителство не промени кой знае колко лицето на града. Остана си достатъчно безличен и скучен. Появиха се по-късно тук-там група сгради, което показва друго професионално-техническо и художествено мислене в посоката на естетиката и урбанизацията. Това българските балкански градчета са го направили още по време на Възраждането за уют и гордост на стопаните и за духовна утеха на гостите.
Който има очи, да види, който има душа, да усети!
В условията на робството всеки българин е гледал да осигури покрив на семейството си. Нямало е време за естетика, осветена със строителни орнаменти, с еркери и дървени резбовани тавани. Този начин на живот е бил от много висока класа, който малцина биха могли да си позволят. Но не и тука, където борбата за оцеляване е била епична.
Можем ли тогава да отправяме упреци към предците си, приемайки, че са духовно нищи? Не бива, грехота е! Нали същите тези хора са създали непреходната легенда за красивата и вярна на своя народ Гергана, а и нейните претенции за красота. Изградили са, въпреки пречките и опасностите, църквата „Свети Атанасий“ като обозначат своята национална идентичност напук на гръцките фарисеи и турските власти. Нали обикновената българка увековечи своята висока естетика чрез онова, което е създала с ръцете и ума си в своя дом. Вижте само какви шевици е избродирала на женската носия и мъжката риза, какво великолепие и каква цветова хармония е сътворила в тези облекла. Това, вероятно, е нейният протест срещу покорството и послушанието. И срещу елегичното време, в което живее. И срещу робската си орисия.

Значи, не е липса на духовност както и на отчаяние, а дълбоко скрита в душата й духовна и естетическа енергия, която държи тялото на човека изправено и гордо.
Това не е опиянение от върховете на един народ, а възхищение от стойностите и възможностите му.
Като стана дума за живота на българите в тези години, може да се каже кратко и ясно: трудни и тежки времена, а надежда – никаква. Отвсякъде върху главите на отрудения робски народ се сипят злини, отвсякъде – зли очи и лоши помисли. А трябва да се оцелява и децата трябва да се отгледат и възпитават в ценностите на семейството и на тези преди тях. А и родът трябва да се опази – опората в трудностите, които са всекидневие, а не спорадично случайно явление.

Е, оцелели сме и
съществуваме!

Дали сме нещо, което е по-силно и по-трайно от материалното – духовност, силна вяра и преклонение пред нетленното. Забелязал съм, че материалната и духовната култура изпитва същите несгоди, каквито са и за човешкото общество: има години на възход, но има и снижаване. От историята знаем как цветущи някога градове и държави днес са се превърнали в руини. Но разрухата идва не само след силни обществено-икономически трусове и природни катаклизми, а незнайно как. Ние не правим изключение.
Тези, които са вече в зряла възраст, вероятно помнят изявите на харманлийци в областта на духовното на професионално и самодейно ниво през втората половина на ХХ век. Така е било и през 20-те и 30-те години. След това духовната енергия на обществото започва да затихва, потъва в пясъка, а обществото търси пролуки във времето, за да компенсира загубеното. Такова е невидимото с не винаги ясна посока движение на хората през пустинята на живота, търсещо своя нов оазис.
Вече имах възможност да покажа на нашите съграждани неподозираната, за много от тях, великолепна нетленна броеница от харманлийци, които покоряваха националната сцена на България с големите си възможности и талант и мисля, че е време, ако то отдавна не се е изнизало през пръстите, да издигнем Пантеон на нашите духовни първенци. И тогава градът ни ще възвърне блясъка си чрез аурата на възвишеното, която години наред осветяваше облика на Харманли. И колко странно?! Градът, който в името си носи усилията на целогодишния земеделски труд, тогава се превърна в люлка на изкуството. И ако имаше, с някаква периодичност, награда „Град на духовността” щяхме да спечелим.
И да се гордеем!
И да сме удовлетворени!
В тази достойна човешка върволица пред Храма ми се иска да спомена само едно име – това на Димана Данева. Нейната звездичка още свети, вероятно завинаги, на небосклона на харманлийското небе. Труден и обидно кратък живот, изпълнен с оптимизъм, несломима енергия, преклонение пред красотата и творческо дръзновение. Живот, отдаден на родния град!
Има и още нещо важно, което искам да отбележа: лекотата, с която скъсваме с историческото си битие.

Непосредствено след Освобождението градът ни е имал типично ориенталски вид

и нашите хора са побързали да му придадат по-европейски вид като премахнат белезите на робството веднага и след това. А това е част от историята ни. За добро или за лошо Кервансараят, мостът, джамията и хамама са създадени в годините на робството и те са знак на едно отминало време, което, обаче, трябва да помним.
Сградите вече са заличени, но спомените остават. И сега какво? – по-европейски вид ли има нашият град – същата архитектурна пустош. Ами тютюневите складове – подобна участ. А старият мост над река Марица? Пролеткултувска история!
Кое е онова, което създадохме в последните 30 години?
Как ще възпитаваме следващите поколения?
Влачим се след времето.

В началото стана дума за Пътя, но това не е този, за който искам да кажа нещо важно, дълбоко личностно. Този път прилича на ребус без ясно очертани цел и посока. Благодарение на него обаче цели поколения хора са се оформили като личности с житейска позиция. Това е присъщо само на места, където властва толерантността и уважението към другия без противоборство от всяко естество. Тука всяка непозната уличка е нова неразтворена страница от книгата на живота.
В такива условия и времена се родихме и израснахме. Ние бяхме деца на улицата – всичко се случваше там: игрите, разговорите, чрез които трупахме опит и мисъл, изразявахме позиция за филмите и книгите, които бяхме гледали и чели. Четяхме много без строгия критически поглед на знаещите. Но това бяха необходимите стъпки, чрез които получавахме нови знания за света.
Нямахме програма за деня, всичко ставаше спонтанно и без разногласия, защото бяхме еднакво любопитни. Нямахме големи цели, защото животът извън нас не ни обременяваше с прекалени претенции. Посоките бяха ясни особено през лятото: реката, улицата, полето.

За нас забавление в затворени пространства не съществуваха.

Всичко беше първично. Имахме си животинки. Пасторален живот и безгрижие! Бяхме неразривно свързани с природата, де що имаше дуди, трънки, шипки, джанки, сливи беше наше, без да се интересуваме колко калории поглъщаме, какви минерали и витамини усвоявахме и колко са полезни те за организма ни. Световните проблеми не ни вълнуваха, бяхме равноотдалечени едни от други. За нас бяха важни моментът и ситуациите в него.
Неусетно пораснахме и възмъжахме. Върху плещите ни легнаха нови отговорности и нови задължения, които не бяха само лични. Вече работехме не само за себе си, а и за нашия град. Оказа се, че по-трудната част от нашия живот тепърва е предстояла, защото ние бяхме необходими на родния град, а той ни формира като хора. Живот…