Белогвардейците в Търново – Сеймен

Тодор Пиличев

Ньойският договор нанесе много големи пакости на нашата страна. Освен че откъсна от тялото на нашата родина много териториални земи и ги предаде незаслужено на съседи – сърби, румънци и гърци, забрани България да има собствена войска. В резултат на това много полкове, увенчани с героична слава бяха ликвидирани и България бе осакатена във военно отношение. В числото на закритите полкове попадна и 30-ти пехотен Шейновски полк в Симеоновград. Закри се полкът, чиито войни първи атакуваха непревземаемата „Одринска крепост“.

Полкът даде над 3 000 жертви и бе обявен за черен полк,

защото при завръщането му от фронта бе посрещнат от близките на загиналите в черни забратки.
След закриването му казармата се обезлюдява, а в града престава да се чува сутрин сигналът за събуждане, хранене и започване на учебните занятия на славните шейновци. Животът в градчето замира, а унение настъпва сред – населението. Няма ги напетите с горда осанка офицери, не се чуват песните на ротите, отиващи на занятия. Настъпва един дълбок застой в града. В скоро време много от служителите в Търново – Сейменските казарми идват и със сълзи на очи се прощават с тази светиня за тях.
Това, разбира се, продължава само няколко години, защото в световен мащаб се развиват събития, които променят развитието на цяла Европа. Както е известно става ВОСР в Русия, която в крайна сметка на 1/6 част от територията на света се установява работническо – селска власт на най-бедните и отрудени народни маси.

Една след друга са разбити руските армии на Врангел, Колчак

и други руски генерали, също и войските на нахлулите страната от Англия, Япония и Америка. Това довежда до бягството на много белогвардейци от своята родна страна. Много руски царски полкове се настаняват в европейските страни като Полша, Чехия, България. Дошлите в България биват настанени в освободените казарми на Хасково, Пловдив, София, Нова Загора, Търново – Сеймен и други градове.

В Търново – Сеймен се установяват казаци от Алексеевското Кубанско училище,

които се настаняват в едната половина на казармата, а в другата юнкерите от Сергеевското артелерийско училище – университет. И в двата лагера на белогвардейците се провеждат занятия и в края на 1923-24 година заселилите се тук юнкери получават офицерски звания. С пребиваването им в Търново – Сеймен започва не само военното им развитие, но и тъй нареченото „трудово кръщение“ /според Михаил Дмитриевич Каратеев – руски белоемигрант/. В неговите записки, озаглавени „Белогвардейци на Балканите“, се дават много интересни сведения за техния изпълнен с трудности живот.
Още на 15.X.1924 година ръководството на училището решило за половин месец да се прекратяват занятията, а юнкерите да заработват на различни райони пари за своето съществуване. У много от юнкерите липсвали всякакви средства, дори и за пушене. Това ги накарало да търсят работа в града и неговия район. Тъй като тук липсвали фабрики и крупни предприятия, те можели да разчитат изключително на селскостопанския труд.
В Търново – Сеймен те живеели в нормален военно-казармен режим. В Търново – Сеймен и Харманли отговорник бил полковник Златев, който е завършил кадетски корпус, военно училище и Генерал – щабна академия в Русия. Той е покровителствал руските офицери. Когато получава заповед да ги разоръжи, той това извършил това формално, а оръжието им било складирано в близка барака. Той редовно е присъствал на тържествени обеди и вечери на руските белогвардейци.

Интересни са срещите на белогвардейците с обикновените български хора.

През тези години те са работили в много села в страната. При една среща в село, за чието име не се споменава, след като старецът разбира, че това са руснаци, а той споменава Шипка и Плевен, ги приема най-радушно, както свидетелства Каратсев, прегръщал всеки поотделно и се радвал, че е доживял да види отново руске „солдати“. Настаняват ги в отделна стая и ги гощават най-богато.“ В това време едва ли не цялото село дойде да ги види. А старецът говореше на децата: „целувайте руските синове на нашите освободители.”
Занятията се провеждали според разписанието – два часа теория, а след това фортификация на полигона.
Разузнаване се водило в местността на Юручкото дере.
Телеграма от генерал Врангел: „Сърдечно поздравявам юнкерите от Сергеевското училище, които са получили първото офицерско звание подпоручик. Вярвам твърдо, че младите орли ще бъдат достойни заместници на своите по-старши съратници.“

Празненството завършвало с бал и богата вечеря.

Но на следващия ден те били облечени във войнишки шинели и на неголеми групи и поединично тръгвали да търсят работа. Тези, които не намирали работа, са получавали малко пари от касата на полка. Тези пари били събирани от вноски, правени от самите тях за подпомагането им.
Генерал Каратеев прави заключение: „По силата на всички обстоятелства много от нас доволно и весело живеехме в Търново – Сеймен още няколко години“.
През 1923 година Сергеевското артилерийско училище дава последния випуск и бива закрито като военно – учебно заведение.

Всеки трябвало да се грижи сам с наличните средства за живеене.

Тъй като в Търново – Сеймен няма нито фабрики или други предприятия руските белогвардейски офицери са принудени да търсят работа в околни селища. За момента такава се намирала в рудниците на Раковски /Димитровград /. Работата за тях била много трудна, но те упорито са работели. По това време много от тях са заболели от малария.
В мините са работили не по-малко от единадесет часа и са получавали по 60 – 70 лева, а на село можели да получат двойно и тройно повече.
Даже били принуждавани да работят и като помощници на подвижно кино по селата. Те се чувствали добре и доволни, защото сред селяните са били радостни и доволни от техния топъл прием. „Братушките“ навсякъде били посрещани и изпращани дружелюбно“, казва Каратеев.
Интересен случай е описан при една среща – гуляй. Като се има предвид, че по това време е извършен деветоюнският преврат и въпреки че са знаели, че това са белогвардейци, обикновените хора са били много добре предразположени към тях. На тази вечер те ги карали да пеят „Интернационала“, но на тях било забранено да го свирят и пеят. Започнали да свирят друга руска песен, но селяните казали, че това не е песента, която искат – третият “Интернационал”. Тогава белогвардейците казали, че това е четвъртият и така продължило веселието.
По това време в Търново – Сеймен е заселена и Галиполската гимназия. Така животът в града се оживил.
Работили в с. Райново -Обрешта /правене на тухли/. В Калугерово работят за добив на гипс. Работата била много тежка, работили по дванадесет часа на ден. Освен това надзирателят, едноок човек, бил много груб и зъл като „носорог“ – винаги викал и при най малка грешка ги глобявал.

Поради това всички белогвардейци напуснали.

Но тъй като работодателите имали нужда от работна ръка, започнали да ги уговарят отново да се върнат. Те се съгласили при условие, че надзирателят няма да бъде същия.
Така и станало. Отишли да работят, а надзирател станал някой си Койчо, който бил по-добър. За тях било добре, че работата била постоянна, а и редовно им плащали. Всички те живеели заедно в две бараки.
Обикновените хора от селото се отнасяли много добре с тях и дори основното обръщение към тях е било „братушка“. Интересни са заключенията на Каратеев, че тук все още се чувствал начинът на живот от робството /турското влияние/.
Самият той пише: „В Южна България по това време има останки от турско влияние. Така например,

в селата се хранели не на маса, а на пода, като сядали около синия – кръстом ноги,

при което жените прислугвали на мъжете, а те се хранели след това. Още повече и на улицата не смеели да говорят с мъжете.“ В разговорната реч се употребявали много турски думи.
Дори и в облеклото се чувствало влияние – мъжете се обличали – костюмите били направени от дебели платове – потури, елеци и обути с цървули с навуща. Това обичайно се носело и зиме, и лято. Въобще не може да се говори за събличане през лятото и тъй като „рупките“ ходели леко облечени, ги считали за „развалени хора“. Хората живеели много скромно и считали, че ние много разточителстваме. Собствениците били от София и не им заплащали всичките пари, а това довело до извиненията на бай Койчо, че парите не са пратени от София.
В с. Свирково те работели разнообразна работа – копане на кладенци, поправка на покриви, копане на градината, сечене на дърва и друга тежка работа. По това време в селото се сеело много тютюн и били принудени да го обработват. Били доволни от хората в с. Свирково. „Никъде / ката в България, ние не се чувствахме толкова „свои“ както тук / – Каратеев – стр. 38.
Принудени били да работят и много тежката работа, като правене на тухли. Работели по 12 – 14 часа, но са били доволни от заплащането и храната. Дори в празничните дни те искали да работят, но кметът на селото им казал, че в българските празници не се работело. Те се подчиняват.
В свободното си време се развличали на ж.п гара. Тук се срещали двата влака от Париж за Цариград и обратно. Престоят бил половин час. Имали и прекрасен ресторант, в който отсядали и се веселили. И тук веднъж те посрещнали самия цар Борис, който карал влака. А Каратеев възкликнал: „Братя, това е самият цар! И аз съобразявам, че това лице ми е познато от портретите.” Всички застанали мирно и му отдали чест. След това отиват при началника и го питат дали това е бил царят. Той им отговорил: „Да, това бе цар Борис. Нима Вие не сте слушали за това, че той е взел изпит за машинист?” Каратеев свидетелсвувал, че българите са обичали своя цар, та дори и комунистите говорили с любов за него.
Работели са тухли и в с. Злато поле.
По време на деветоюнския преврат имало бунт в с. Константиново.
Тогава белогвардейците са отишли да го потушават, но се оказало, че кметът е усмирил селяните.
Дават се данни за четата на Митьо Ганев. Посочва се голямата обич на селяните към него и го криели, за да не могат да го заловят.
Белогвардейците са работели и в с. Брод. Били са много доволни от своите работодатели, както от храната, отношението към тях, а също и от заплащането.
Описват се разходките по Юручкото дере. Работели са много тежката работа по разтоварването на вагоните с цвекло.
След напущането на Търново – Сеймен те от черноработници се превръщат в руски офицери и преминават от България в Чехия, а някои от тях и в Южна Америка.
След 1923 година за нуждите на Кубанското училище, установено в казармите в града, на руски език се издава вестник „Кубанец – Алескеевец“ – 28.02.1924 – 14.05.1925 г. В него се печатат материали, свързани с миналото на полка, дават се сведения за постъпилите помощи, също и материали, свързани с живота на белогвардейци в чужбина и респективно в България. Отделяно е внимание на чествованията на Рождество Христово и Возкресение Христово. В Търново – Сеймен на тези тържества се събират повече от 100 офицери и войници смесени със Сергеевското училище и Галиполската гимназия. Много спомени са разказвали и се провеждали руски обичаи. Посвещават се четива в памет на загиналите питомци на училището. Съобщават се градовете, където са разположени белогвардейците – Търново -Сеймен, Хасково, Харманли, с. Раковски /Димитровград /. Подробно се говори за техния живот, а също и за отношението на българите към тях. Главната цел на вестника е да обединява руснаците и да повдига техния дух за готовност да се върнат отново в своята родина.
Вестникът се печатал в печатницата на Йосиф Колев в Търново – Сеймен и от него излизат двадесет броя. Те се разпределят главно сред белогвардейците.
Установяването на Руската Галиполска гимназия разнообразяват трудовия живот в Търново – Сеймен. От 1922 година редовно изнасят концерти, вечеринки и други забави. С това дава своя културен принос в общия подем на града. Тъновосейменци имат възможност да се запознаят с творчеството на Гуно, Лист, Чайковски, Глинка, Верди – благодарение на концертите под ръководството на диригента Б.П. Колчановски. По този начин Търновосейменци изпитват естетическа наслада на класическата музика. С голяма болка се съобщава, че от август 1926 година гимназията се премества в София. Създаденият оркестър от балалайки е гордост за Търново – Сеймен.
Дейността на оркестъра продължава още дълги години да създава естетическа наслада на търново-сейменци. Това става благодарение дейността на някои белогвардийци, останали да живеят в Търново – Сеймен. Негов двигател е кадетът Ярослав Константинович Безкишкин. Тук остават да живеят и работят още Васил Декенович Уменко – казак, и съпругата му Дария Петровна Уменко, Михаил Владимирович Велько – кадет, Емелян Мартинович – военнослужащ, Ромонцов и Дорофей – военнослужащи.
Александър Владимирович Темников – щабс капитан от армията на Врангел, Михаил Зайцев – военнослужащ. Те създават тук свои семейства, раждат им се деца и внуци, които отдават своите сили дълги години в различните области на социално – икономическия живот в Търново – Сеймен, а някои в други градове на България.