Безкръвното мъченичество на отец Господин Дачев от Харманли

Ако някой пожелае негов ближен да извърши добро дело, той трябва да се подтикне. Необходимо е доброто да се осъзнае, да се пожелае и тогава да се извърши. Народната мъдрост казва: „Насила хубост не става, а да става не бива!“

Голямо престъпление е да се насилва съвестта на човек да извърши грях. Към това прибягват хора, които имат власт и оръжие, преследвайки нечисти цели. Тогава и за най-честният човек е трудно да се устои. Развива се една много печална личностна трагедия, защото по силата на неумолимите духовни закони съвестта измъчва душата. А душевните терзания са много по-страшни от физическата болка.

По време на атеистичния период у нас към насилия се пристъпвало много често особено спрямо духовни лица. Свещениците живеели в една постоянна заплаха, че ще се случи нещо лошо с тях или със семействата им.

Загрижени, особено за съдбата на децата си, те били принуждавани да подпишат декларация за сътрудничество с ДС /Държавна сигурност/. Друг е въпросът дали тези изтръгнати подписи след това носели някаква информация. Може да се предположи, че без основание, че ако е имало такава, тя е била второстепенна и формална, доколкото да се оправдае обещанието за сътрудничество.

А този товар не бил лек. Той носел срам и вътрешна болка. Споменът за униженията, когато са били принуждавани да вършат това, ги преследвал като кошмар. Тази невидима борба обикновено оставала скрита за близките им и поради това несподелена.

Страданието от мълчаливата вътрешна борба ставало понякога неописуемо. Малко свещеници са се поддавали на това изкушение и те оставали нещастни цял живот, още повече, че са служители на Божия олтар.

Но имало много смели свещенослужители, които опазили чиста съвестта си с цената на много страдания. Такъв бил свещеник Господин Гегов Дачев от град Харманли.

Роден е през 1915 г. в с. Стойково, Хасковско в благочестивото семейство на Лилка и Гего Дачеви. Имал четири братя и една сестра. Отрано проявил наклонност към духовен живот. Завършил Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий“ през 1935 г.

Надарен с музикални способности и подготвен добре, веднага след завършването на духовното си образование бил назначен за певец в църквата „Св. Атанасий“ в гр. Харманли.

Там се запознал с бъдещата си съпруга Мария Георгиева, която била хористка в същия храм. През 1937 г. се задомил, а през 1939 г. бил ръкоположен за свещеник от Старозагорския митрополит Павел в църквата „Св. Богородица“ в Стара Загора. Първата му енория била в Свиленград, където служел три години.

След това бил преместен в Харманли, когато се овакантила енорията при храм „Св. Атанасий“ през 1942 г. Там развил голяма духовна дейност. С ревностно служение и голяма певческа дарба той привлякъл християните и храмът се препълвал от богомолци.

Отец Господин развил и широка обществена дейност, която е част от неговите духовни задължения. Станал лектор в градската гимназия. Преподавал вероучение, грижел се за душите на младите хора. Ръководел мъжки хор при гимназията. Авторитетът му бил голям, а дейността му – изключителна ползотворна.

Участието му давало добър духовен тон на градските тържества. Отслужвал молебните в града. Навсякъде внасял чиста духовност, която укрепявала вярата и пазела душите от грях.

Но това не се харесвало на новата атеистична власт след 9 септември 1944 г. Още на 28 декемвръ същата година бил арестуван и задържан в Хасковския затвор. Няколкомесечният му престой в ареста бил свързан с много унижения и изпитания. За тях той никога нищо не говорел, но те са добре известни, защото са прилагани към всички, ненавистни на атеистичната власт, достойни свещенослужители.

Така нареченият Народен съд го осъдил за единствената му „вина“, че извършвал усърдно своето пастирско дело. Осъдили го на 10 години строг тъмничен затвор. Лиши ли го от граждански права за 12 години, а имуществото му било конфискувано. Освен това трябвало да плати три милиона лева.

Присъдата му от 10 март 1945 г. е на Седми състав на Народния съд в Старозагорска област. Изтърпял я в Хасковския затвор. В обвинителния акт от 3 февруари се казва, че той заедно с още шест души бил в постоянна връзка с органите на властта и съдействал постоянно да бъдат изпращани в затвора партизани, ятаци и техни поддръжници. Затова присъдата, поставена на политическа основа, била тежка.

Всъщност това е скалъпено обвинение, което не отговаря на истината. Такава шаблонна вина се приписвала на всички подведени под отговорност църковни служители, за да бъдат отстранени от служение на светата ни Църква.

Отец Господин работил в тухларните на Хасково и в стопанството на затвора. Бил много трудолюбив и дисциплиниран. Предложили го за помилване и на 8 септември 1947 г. излязъл от затвора.

Но животът му продължавал да бъде изпълнен с нови нелеки изпитания. Той бил безправен човек. Нямал право да упражнява професия, не можел да служи в храма.

Родните му братя го съжалили и му дали кон с каруца и железен плуг. С тях отец Господин обикалял от къща на къща и молел за работа, за да издържа семейството си. Свещеническото му достойнство видимо било унижено, но така всъщност той стоял на голяма духовна висота.

Не било само това. Изпитанията се редели все по-тежки. Бог го изпитвал, за да пречисти душата му като злато, минало през горнилото на прескръбен земен път. Презвитерата му се разболяла от туберколоза, а единственият му син бил само на девет години.

Епархийският архиерей се съжалил над него и му позволил да служи в храма без заплата, ползвайки се само от требите. През 1950 г. вече му били възстановени гражданските права и той поел енорийската служба при храм „Св. Атанасий“ в Харманли.

Но и тогава не бил оставен на покой. Животът му все така продължавал да бъде изпълнен с напрежение, защото бил под постоянно наблюдение. Всяка негова постъпка и дума можели да се изтълкуват превратно и той да пострада.

След като атеистичните власти достатъчно го измъчили, сметнали, че е дошъл моментът да пречупят най-после волята му. Многократно до края на живота си бил викан от органите на ДС и притесняван да се съгласи да им съобщава информация.

Доносничеството – тежък грях, отвращавало честния свещеник. При това то било свързано и с предателство спрямо светата Църква. Той трябвало да докладва тайно за делата на своите духовни чеда. Хитрината била голяма. Свещеникът, който изповядва християните, знае и тайните им дела. Затова такива услуги били много ценни за властите, а страшен грях за свещенослужителя.

Отец Господин въпреки силния натиск не приел да извърши този юдин грях. Не станал доносник. Опазил свещеническите си обети и станал верен на Христа.

Нито един ден той не прекарал спокойно. От всичко преживяно заболяло сърцето му. Получил инфаркт на 15 март 1973 г. На 58 години с чиста съвест се преставил пред Господа. Такова отстояване на вярата се увенчава от небето с венеца на безкръвното мъченичество за Христа.

Отец Господин служил в храма на свети Атанасий Велики и всеки ден призовавал молитвено неговата закрила. Това ни навежда на мисълта да сравним ревността на великия александрийски архипастир с този на скромния енорийски свещеник от Харманли.

Бележитият йерарх страдал за чистотата на светото Православие, като смело изобличавал арианската ерес. За това изповедничество бил изпращан пет пъти на заточение. А отец Господин пострадал за самата Христова вяра, поругавана от безбожието. Той познал затвора и принудителния труд, но не се поколебал в страданията и не отстъпил от Христа.

И той, духовникът на бездуховния двадесети век, с молитвената закрила на светите църковни Отци и на свети Атанасий Велики устоял със същата ревност и получил от Бога награда за верността си, изстрадана с цената на безкръвното мъченичество.

Христос е същият вчера, днес и во веки и мъчениците за Неговото име са същи в изповедничеството вчера и днес, и до края на света.

Протойерей Данчо Карагеоргиев и игумения Валентина Друмева