Решен ли бе проблемът с личните лекари в сакарския град?

Привидно проблема с недостига на лични лекари (т.нар. джипита) в община Тополовград притихна или затихна. Кои от останалите без лекар след кончината на д-р В. Вълчев (повечето), бяха поети от останалите двама ОПЛ (Общо практикуващи лекари) д-р Даткова и д-р Палазов, кои си „хванаха очите“ към с. Гранитово, Елховско и самото Елхово, кои към Свиленград и т.н. кой където намери.
Има и хора, които все още не са сторили това, но ще трябва да го свършат, няма накъде. Това е положението засега, но то по никакъв начин не решава проблема с липсата на първоначално медицинско обслужване в община Тополовград и много такива като нея в цялата страна и той се задълбочава и ще се задълбочава все повече.
Изначално това положение се корени още в предприетата навремето „Здравна реформа“ в страната, която удари болниците и здравното обслужване най-напред в малките общини. Така се стигна до напускането на лекари и здравен персонал и отиването им в големите градове, в държавни или роящите се частни болници или в чужбина. Което доведе до пълен срив в здравеопазването на населението на малките и средните общини в страната, каквото стана и в община Тополовград. А явно не е по силите на всяка от този тип община да подържат болнични заведения за собствено сметка. Някои опитват, но то си е жива мъка и постепенно изживяване. Но социалната, обществена отговорност за местното здравеопазване искат или не искат си е отговорност на ръководствата на общините и те трябва да търсят решения, особено или поне за ОПЛ. Защото ситуация като сегашната в община Тополовград не е приятна за никого. Най – общо тя може да се характеризира така – претоварени лични лекари (да са живи и здрави и все така търпеливи) и изнервени, стресирани, чакащи часове наред предимно възрастни пациенти, да не говорим за децата и техните родители. Така е всеки ден пред кабинетите на двете джипита в Тополовград, пред които хората започват да се редят още в ранни зори. Докога ще е така, никой не може да каже, очевидно е обаче, че трябва да се търсят решения и да има „авариен план“.