Достойнство и почтеност

„Трябва да се намерят достойни и почтени хора, които да влезнат във властта, да мислят и работят единствено за народа и държавата. Без доминация на лични интереси.“
Това чувам да говорят сегашните ни народни избраници от политическия маратон през пролетта, лятото и есента на 2021 година в суматохата и безпътицата, които самите те създадоха, подчинени на егото си. Така без излишна скромност, лековато и със замах те създадоха поредния парламентарен танц на абсурда.
Цветът на нацията!

Хората издигат своите фаворити за техни представители във Върховната законодателна власт,

защото такива обещания са им дали и защото точно това отговаря на техните интимни и лични интереси. Това е човекът, когото делигираме там, на върха. Еверест! – е, не толкова високо, но според нашите представи за извисяване все си е нещичко.
И пак опираме до морала и високата нравственост. Ако тези, които сме изпратили в Парламента, са цветът на нацията, тогава няма място за колебания и съмнения, защото съставът на парламентарните групи трябва да е такъв, че от него да може спокойно да се селектират членовете на Изпълнителната власт – достойни и почтени. После обаче идват журналистите, които с педантична настоятелност и последователност започват да изваждат личните им прикрити тайни или нелицеприятни забежки. И така „достойните и почтените“ се оказва, че не са тази изворна вода, която утолява и лекува.
Това по-скоро е бал с маски, но не пандемични, а прикриващи гузни съвести или морал, облечени в маркови костюми, а от вътре вони на развала /това не се отнася за всички/.
Угризенията са за другите, но пък Раят за тях не е отреден. Стоят в подножието му и чакат какво ще сътвори той – „достойният“ и „почтеният“.
Тези понятия са двете страни на една и съща монета. Не можеш да кажеш този човек е достоен, но не е почтен, както и обратното. В тях се включва възпитанието, благородството, ес-тествеността в отношението към другите, отвореност към нуждите на близки и непознати, протягане на ръка за помощ… И никога не се търси отплата. Такъв е той – достойният и почтеният.
Разбира се, това е повече от очевидно, критериите на обществото са разнопосочни и определящото в тях са същите, така необходими за човека, но от друга гледна точка възпитание, благородство, протягане на ръка за помощ и т.н. Но не винаги тези прекрасни човешки прояви се възприемат адекватно, погледнати от светлата им страна. Все има нещо, което дразни определена група хора: не им харесва я облеклото му /много натруфено/, я походката му /върви тромаво/ и прочие. И забележете: дразнят ги външни белези и прояви, без да се опитат да надникнат вътре в неговата душевност, а и не им се иска. И понеже гореспоменатите не притежават тази светла корона – чиста и неопетнена, това ги дразни. Неистово! Няма да изпадна в ролята на „народняците“, които идеализират пасторалния бит и порядките в него.

Нищо лошо в това, но светът на хората е друг,

раздиран от противоречия и човешки бяс, злоба и завист. Още повече, че откакто човечеството е започнало да живее организирано, то винаги е живяло в някаква своя ужасяваща поляризация, защото оттогава винаги е имало по-богати и по-бедни. А те имат друго тълкуване на случващото се. Следва различната гледна точка и различната оценка.
Вярно е, че в спора се ражда истината. Различните мнения трябва обаче да се уважават, ако са аргументирани и добронамерени, ако са плод на философско прозрение и нагласа, ако злите сили, затворени в човека, нямат доминираща роля в полемиката, ако са над интересите – лични и на обществото, което представляват.

Знае се също така, че единомислието няма отредено подходящо място нито в зачатието, нито в раждането на нови вдъхновяващи идеи. По-скоро се усеща скука, защото няма интелектуални или физически усилия. А от една аморфна маса трудно могат да се очакват новаторство и откривателство.
Такъв е животът – пълен с изненади от вечното му движение и неочакваности. А пък ние, хората, с ограничената си човешка обозримост не можем да забележим световната въртележка и първичен космически хаос, имаме усещането, че всичко е на мястото си – така, както е било вчера: Земята, Слънцето, Луната, Звездите и всичко останало, което ние познаваме за сега с недостатъчния потенциал на човешкия си ум и възможности. Нямаме допирни точки /имаме по-скоро повърхностен усет, който е много далечен спомен от онова, което се е случило преди стотици хиляди или милиони години/. Такъв е Човекът – първенецът на Природата, нейният галеник, любимото отроче. Всичко това е в мащабите на Вселената и на онова, незнайно как озовало се в центъра на събитията космическо отломъче – Земята, родила и отгледала в обятията си човека и неговите спътници в живота му, представители на цялото многообразие от живи и неживи същества и образувания, които ние наричаме Природа и която доста „успешно“ унищожаваме, подгонени от низките си страсти и недалновидност. Защото Земята е нашият дом и за сега е трудно да си представим друго такова място, където ще намерим мечтания уют и разкош.
Достойнство и почтеност? Няма смисъл да си задаваме този въпрос, излишен според мене. Това са тези хора, които въртят колелото на живота без шум и излишна показност, които пекат хляба, които произвеждат всичко онова, което ни е нужно, за да живеем и, ако може, да сме добри. Те не ходят от сутрин до вечер по телевизиите, не раздават мъдрости с отрепетирана театрална поза.

Познанието като житейски опит, мъдрост и доброта е тяхната светлина в живота.

Обикновено това са много скромни хора и когато са направили нещо, което има по- широк обществен отзвук, не искат да се шуми около тях. Те затова са достойни, почтени и порядъчни хора, което не означава, че са семпли и невзрачни. Такива са другите, които не носят обаянието на достойните и праведните и които, тези другите, нечистоплътни в помислите си, ги ненавиждат органически. Колко жалко за тях, обладани от лоши помисли и объркана душевност! Светлината, излъчена от достойните, за тях е едва мъждукаща като кандило в празна къща без прозорци. Сумрак, където няма ясни образи и видимо обрана духовност. За тях всяко действие на почтеност е нелюбезна показност, себеизтъкване и липса на морал.
Народната мъдрост с ярки цветове и дълбоки контури е показала изкривения образ на завистта и злобата: „Крадецът вика: дръжте крадеца“. Така казано, това е липса на личностен морал, на възпитание, на висока етика, които разграничават доброто от лошото: на зелените морави от сухата и негостолюбива пустиня; светът на хищниците и на техните жертви, на гротескния изкривен образ срещу благородството. Апокалипсис!
Ще прибавя още един-два щриха.

Светът на човека е като привидно спокойните води на океана при безветрие:

подводните течения в него не се забелязват и не всички от тях са топли и ласкави към живота на хората във всичките му измерения. А промените са част от ежедневието на обществото, те доста често привнасят свежия дъх в битието ни. Неочакваността, неподозираните обрати често водят до обществени срутвания, които разместват тектоничните плочи на Битието, отделните сегменти се люлеят и губят досегашната си сигурност, след което катаклизмите са неизбежни. Върху руините на срутилата се пирамида се изправя фигурата на новия лидер, който дръзко се опълчва срещу това, което е било досега. След него тръгват голяма част от недоволните, яростните, озлобените и нереализираните, които рушат устои и мостове. И се питам: това естествена настройка на душевните струни ли е, инстинкт на оцеляването или търсене на новото и разрушаване на статуквото. Примерите от близкото ни минало и днес са много красноречиви и будят озлобено недоумение: къде е Истината – в речите пред множеството, чакащо да чуе това, което иска, или в следващите действия на елита. От това разминаване идва разочарованието и ропотът.

Камбаната бие тревожно! Промяна е необходима – дълбока и добре премислена.

Народът е вече обезверен, обезсърчен и апатичен без необходимата енергия, лутащ се в лабиринта на политическото омайващо от светлини и фойерверки хаотично спиритическо хоро.

Не е важно колко маси и столове сме произвели, а колко са качествени. А качествените произведения във всяка област могат да бъдат произведени от качествени хора – прецизни и всеотдайни. Необходим е нов подход във възпитанието на човека – от раждането му до края. Животът не е само забавление, а преди всичко работа и отговорност. Духовното развитие на обществото е от жизнено важно значение. Физическият статус и материалното са функция на духовността на нацията, за което трябва да се положат много усилия. Ще минат вероятно десетилетия на упорита работа, за да се измъкнем от тресавището. Мнозина сигурно си мислят, че това е утопия или халюцинации на уморения от живота човек. Не е, защото има много примери, които можем да следваме. Омразата е лош съветник. В утробата й се раждат козни мисли, чието предназначение е само разруха и духовна пустош.
Не ни трябват антигероите на прехода. Българският обществен живот е пълен с такива типажи. Литературата ни го потвърждава. Нека да не ги умножаваме.
Да погледнем строго и отговорно в настоящето и да продължим напред.
Обществото, оказва се, има още енергия за това, защото вековечните корени на Битието му са дълбоки и носят живителни сокове, необходими за оцеляването му.
Можеш да загубиш битки в живота си, но достойнството и почтеността си – не!
Материалът е написан преди последните парламентарни избори.