Знаците на Харманли: Хорището

Сакар нюз
От Сакар нюз март 6, 2018 10:42

Знаците на Харманли:  Хорището

Харманли | Павел Атанасов

Не става дума за култовото място в града. Искам да кажа, че и тогава младите хора изпитваха неудържима потребност от забави и развлечения. Но нямаше кой да се погрижи за това. Тогавашните власти са имали вероятно много по–сложни задачи за решаване (става дума за края на 30-те и 40-те години). Световна война, оскъден хранителен режим, военнопленници, бедстващи югославски деца, български бежанци от Гърция и още куп проблеми. Едва ли някой е помислял в тези години за сгради (освен ако е имало подходящо помещение, което да се пригоди за съответната цел – киното, например, се помещаваше във физкултурния салон на училище „Иван Вазов“).
След изморителния труд през деня младите хора искаха да се забавляват – срещи, любовни трепети, присъщо на тяхната природа и неизчерпаема енергия. На много места в града, обикновено на кръстовища или импровизирани мегдани се събираха, за да се срещнат, да пофлиртуват – обикновено с погледи и да потанцуват. Играеха се предимно народни хора в кръг. Имам свое обяснение за българските народни танци:
– играе се в кръг, хванати здраво за ръце или за коланите, защото
така се осъществява най–добър контакт с партньора и изгората, без това да предизвиква насмешки или подигравки;
– защото така се чувстват едно цяло, което отговаря напълно на народопсихологията;
– защото всички играещи могат да покажат пред другите своите
танцови възможности, гъвкавост и ритмичност;
– защото в кръга няма първи и последен, всички са равнопоставени;
– защото при този начин на танцуване можеш да видиш всички и да направиш своя избор;
– защото така по – бързо се усвоява ритмиката на танца, а това е
своеобразен начин танцуващият да се слее с останалите, хорото да се превърне в едно неделимо цяло, уникално по своята природа.
Все пак в танца има не малко доза еротика, която идва от праисторическите времена – работата и танцът са имали определена функция в ежедневието на човека, които постепенно са се вграждали в неговата ценностна система.
Едно е общото за всички – чувството на радост и удовлетворение, споделяйки с останалите усещането за красота и ефирност.
Чувствам се притеснен, защото не знам как специалистите по танцово изкуство в Харманли ще приемат моята интерпретация. Но нейсе!
Но едно е сигурно – натрупаните през годините знания и емоционалност не са били напразно, резултат от които са сетнешните върхове в танцовото изкуство. Потвърждава се философският закон за повечето количество, което води до ново качество. И Харманли се превърна в един от най–танцувалните градове на Южна България, мереше сили с най–големите.
Но тогава, в миналото, всичко беше простичко, семпло, неподправено. Единствено удоволствието и трепетът бяха водещи от танците и срещите. Тогава нямаше професионална музика. Обаче все се намираше някой, който можеше да свири я на устна хармоника, я на акордеон или кларинет, а ако нямаше музикален инструмент, всички запяваха някоя хороводна народна песен и хорото пак се виеше, огласявано от смях и радостни възгласи. Вечерното хоро на мегдана си беше една осъзната потребност за младите хора тогава и те правеха всичко възможно това да се осъществи.
Сценичният вариант на българските народни танци се появи по-късно със своя специфика. Възникна необходимостта от квалифицирани специалисти: хореографи, корепетитори, професионални музиканти, художници, дизайнери и т.н. Разви се цяла индустрия за шиенето на национални носии. Постепенно танцовото изкуство достигна такива висоти, че трябваше да излезе извън пределите на Родината. То се превърна в посланик на българската култура, в подадена ръка за приятелство с другите народи. И мисля, че успяваше и успява до днес.
Това не е история на Харманли. Това са само част от опорните точки, на които се дължи раждането, укрепването и развитието на града преди да се превърне в единна и неделима духовна цялост с изградени и отстоявани традиции, празнична система, човешки взаимоотношения и т.н.
Всичко създадено от човека има съдбата на своя създател. То преживява същите изпитания и катаклизми, на които е подложен човешкият живот. Под напора на недалновидни или изпълнени с цинизъм и вулгарност човешки действия, създадената от него материална и духовна култура, се превръща в развалини, защото липсва живецът, няма го стопанинът. Свидетели сме как цели села и малки градчета, които под влияние на обстоятелствата, са изоставени от стопаните си, обезлюдяват и залиняват.
Няма по-тъжна гледка от изоставено и обезлюдено селище. „Сякаш чума е преминала през него“ – гласи един народен израз. В него няма смях и глъч, няма плач, няма човешка реч. Лъха очевидно на бездуховност.
И природата влиза в своите владения!
Всеки град, всяко селище изживява своите възход и падение. Много са малко тези, които през епохите са запазили своето достолепие и внушителност. Даже успяват да вземат от историята всичко, което ги прави по-обаятелни, по-силни и по-красиви и притежават подчертан усет към хармонията на миналото и настоящето. Хората обичат такива гледки, в които се сливат в едно история и съвременност. Те обичат да открият и се насладят на елементи от строителния гений на Египет, на внушителната архитектура на Древна Елада, на Ренесансовия полъх от средните векове, на смазващата монолитност на днешния ден. И такива са общо взето днес привлекателните градове, в които има много от миналото и много от настоящето.
Нашият град навлезе в своето шесто столетие. Трябва да съхраним и обогатим създаденото тук през тези пет века.
Не искам думите ми да звучат като куха патетика, а да има повече живот и повече радости за хората. И повече надежда. То, според мене, ще се постигне с поставянето и преследването на по-високи цели, които днес могат да изглеждат нереалистични, но които при определени условия могат да се реализират. Само да е ясно откъде да се започне. И отново, както през Ренесанса, в центъра на тези цели трябва да стои човекът и неговото физическо и духовно развитие. Такива цели водят до върхови постижения. Ако ги нямаше тях, не би било възможно да се случат такива човешки постижения, които да смайват. Нямаше да я има легендата за Икар, синът на Дедал, нямаше да ги има Жак Ив Кусто, Тур Хайердал, Юрий Гагарин, нямаше да бъде покорен Еверест и стотици хиляди други. Така, че напред към високите цели и високите постижения! Там е разковничето. И да не позволяваме с лека ръка да се унищожава създаденото в други времена. Ако днес е загубило своите възможности и функционалност, ще дойдат други времена и хора, когато отново ще се превърнат в част от пейзажа. Ако не е загинало безвъзвратно. Така например днес изглежда старият мост над река Марица – изоставен, унил, опърпан като клошар. Не може и не бива да се използва винаги до болка познатото: „Няма пари“! Ако има желание, всичко е възможно. Като се използва целият наличен ресурс, с който градът разполага.
Много приповдигнато звучат думите ми в края. Вероятно от неовладяни чувства.
Това е!

Сакар нюз
От Сакар нюз март 6, 2018 10:42
Напиши коментар

4 коментара

  1. някога беше хубав град март 6, 16:17

    ЕДИНСТВЕНО ХАРМАНЛИ РАСТЕ НА РАЗМЕРА НА ГРОБИЩЕТО И ЧИСЛЕНОСТ НА ПОЛИЦАИТЕ – НАМАЛЯВА РАЖДАЕМОСТА ,МЛАДИТЕ ХОРА НАПУСКАТ ГРАДА, КАК ТОГАВА ДА ИМА ПОДЕМ . ВЕЧЕ И МАГИСТРАЛАТА НИ ЗАОБИКАЛЯ , А ГРАДА Е ВЬЗНИКНАЛ ТОЧНО ЗАРАДИ ТОВА . МНОГО Е ПЕСИМИСТИЧНО.

    Отговори на този коментар
    • Harman.li март 7, 08:23

      Съгласен съм с тебе, само че: Наистина ли мислиш, че магистралата трябва да минава през града? Това ще е нещо уникално. Да си чул магистрала да минава през населено място?

      Отговори на този коментар
      • някога беше хубав град март 7, 10:44

        Чел сьм че много градове са изчезнали защото ПЬТЯ ги заобикаля. Аз израснах в Харманли тогава когато пьтя за Цариград минаваше през града и Харманли бе единствения град в Бьлгария – докато стигнеш до училище винаги ще срешнеш чужденци , а не емигранти .Чел сьм историята на Харманли- когато пьтя изчезне трябваше да се намериш друг иначе загиваш .

        Отговори на този коментар
    • Harman.li март 7, 17:47

      Не е вярно че пътят е изчезнал. Напротив – пътят стана по-широк и по-удобен. Изчезна човешкото в хората. Няма препитание. Защото „другарЕто“ вместо да си вложат милионите в модерна промишленост в града, предпочетоха да ги вложат в бетон по морските курорти. А проповядваха че човек за човека другар, брат и приятел. Видяхме ги.

      Отговори на този коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.