Завръщане към родното

Акценти

• Вестник Сакарнюз, #26/106 29 юни – 5 юли 2018

Свързани публикации

• Самодейци и граждани подкрепиха благотворителна инициатива 0 01.ное.
• Днес е Разпети петък, не се работи нищо 0 10.апр.
• Изборният ден започна спокойно (обновена) 4 25.окт.

София Димова, ученичка от XIа клас, СУ „Д-р Петър Берон“ – Тополовград
/есе/
Колко много истина и мъдрост има в мита за вечното завръщане… Завръщане към детството, забулено в романтика и красота… Завръщане в родния дом, където ни очакват най-скъпите на сърцето ни хора… където за първи път сме видели светлината в очите на мама, топлината в домашното огнище и бащината ласка. Тук са и спомените за първите кръгчета и лулички, за несръчно изписаните букви и най-милите думи и изрази: мама, България, обичам… Цял един свят, изпълнен с хармония, красота и уют. Където и да отидем, каквото и да правим, винаги ще се завръщаме в него, защото той ни очаква.
Сега, когато пиша тези редове, си спомням заветните думи на баба Съба Вазова към първородния и син – Иван Вазов – да обича България, защото тя е най-красивата земя на света. Самата тя не е посещавала ничия друга страна, не е имала възможност да сравнява България с другите държави. Но успява да вдъхне любов в сърцето на поета към всичко „българско и родно“. Днес повече от всякога съм убедена в истинността на това твърдение. Защото една е у човека родната майка, една е родината, едничък е родният край… И питам себе си дали има по-красиви и по-червени изгреви от изгревите на моя роден град? Къде другаде звездите са по-големи и по-искрящи от тези на небето на Сакар планина? Тук и цветята цъфтят по- рано и ухаят омайно. Тук и зимата е по-мека и по-топла. А хората са добри и човечни.
Моят роден град! Това райско кътче, сгушено в полите на загадъчната Сакар планина! Тихо и смълчано сред делнични грижи, а шумно и оживено по време на празници и тържества.
И тази година за Великден в Тополовград хора отблизо и отдалеч дойдоха, за да бъдат заедно с най-близките си роднини и приятели. Градът ни сякаш изведнъж грейна, озарен от широките усмивки на завърналите се вкъщи. Вървяхме по улиците заедно с моята приятелка от София, която всяка ваканция идва на гости у своята баба. Размишлявахме за малките и незначителни на пръв поглед неща – за пролетта, за възраждащата се природа… Тя се чувстваше щастлива и спокойна сред разцъфналите дървета, сред спретнатите къщи и зеления бръшлян, обвил порти и огради. Всичко това радваше очите ѝ и предизвикваше усещане за вечност, песенна сила и красота. Припомнихме си игрите през лятото, дългите разходки из Корията, събирането на билки… С някаква носталгия се връщахме към спомените, преживявахме отново минали вече случки и събития, свързани с посещенията на скалните светилища и долмени, на изсечените слънца върху скалите на Палеокастро. После идваше ред на легенди и митове. В тишината на вечерния здрач виждахме морни камили с тежки товари , потеглили към екзотични страни и пространства… Усещах, че и аз, и моята приятелка имахме нужда от такова завръщане към началото, към дома, където са нашите корени, където има истинска обич и вярност. Неусетно, без да разберем, бяхме пребродили много – времена и нрави, и хора…И отново открихме пътя към себе си след дълго и трудно пътуване, пътя, който отвежда към благословеното родно светче, което ще носим завинаги в себе си.
Убедена съм, че и за в бъдеще, когато се връщам в теб, роден град, пак ще спомням онези сакрални слова, пропити с надежда и вяра, че все ще те има:
Такава радост е за мене
да бродя нощем с поглед занемял
сред сенките на детството стаени
на всеки ъгъл в родния квартал.(„Увод“, Куньо Палазов)
Есето е представено на творческите вечери на Литературния клуб в Тополовград.